Духър отново прекоси стаята, отиде до барчето и си сипа няколко пръста чист бърбън в една голяма конячена чаша. Кимаше с глава на думите ѝ, напълно потопен в разговора.
— … но не знаех с кой друг бих могла да си поговоря. Мисля, че имам нужда от съвет.
— Работата ми е да давам съвети и тарифите ми са разумни. Е, не съвсем, защото тогава никой нямаше да ме уважава.
Почти виждаше овала на лицето ѝ, усмивката ѝ. Шегата, пусната умело от Марк, я успокои. Той наистина ѝ беше приятел и тя бе на седмото небе, защото той ѝ отделяше такова внимание. Това пролича и по гласа ѝ.
— Добре — каза тя. — Ще си платя.
— Ами хубаво. Един обяд от теб. — А после продължи по-сериозно: — Какъв е проблемът, Кристина? Отново нещо, свързано с работата ли?
Този път мълчанието продължи по-дълго. Той чакаше търпеливо.
— Не става дума точно за работата. По-скоро нещо лично.
— Не се намираш в лапите на закона, нали?
— Не, в никакъв случай.
— Но е нещо лично, така ли?
— Става дума за Джо — каза простичко тя. — Не знам как да постъпя.
Той отпиваше от питието, все още изправен до барчето.
— Разбира се, че можем да си поговорим, Кристина, но ако проблемът е свързан с Джо, не е ли по-добре да го обсъдиш направо с него?
— Тъкмо това се опитвам да избягна. Не искам все да се пазаря с него. Не и когато е на върха на щастието си.
— Предполагам, че става дума за преместването?
Отсреща му отвърнаха с горчив смях.
— Почти съм склонна теб да виня за това.
— Защото Джо е повишен?
— Знам. Звучи много тъпо.
— Не, нямах това предвид. Това преместване просто присъстваше в плановете ни от много време насам. Със сигурност далеч преди да те срещна. — Това не беше съвсем точно. Наистина, решението да се отвори офис в Лос Анджелис бе обсъждано още преди месеци, но всъщност Духър му даде тласък, а изборът на Ейвъри бе направен едва през последните шест седмици. В административните дела по отношение на партньорите си Духър се държеше като истински феодал — управляваше фирмата еднолично. Тя беше печеливша и ако партньорите не одобряваха решенията му, всеки имаше право да постъпва както намери за добре… но без да му се пречка в краката. Той и бизнесът му нямаше да пострадат.
— Знам. Знам това. — Тя въздъхна. — Господи, такава кучка съм.
— Не съм забелязал такова нещо. Разсърди ли се на Джо?
— Не още. Мисля, че тъкмо затова ми се прииска да ти се обадя.
— За да ти дам разрешение да се разсърдиш на гаджето си? Не мисля, че е това. — Не можа да преодолее себе си и да нарече Ейвъри неин „годеник“. А плюс това искаше да ѝ изпрати и едно послание — в крайна сметка гаджетата са нещо непостоянно и маловажно.
— Не искам непрекъснато да мърморя. Ето това е. Та аз не съм нещастен човек. Не се смей. Наистина не съм.
— Не се смея.
— Но сега нещо не разбирам… ако разговарям с Джо, всичко, което кажа, след време ще прозвучи така, сякаш не съм подкрепила израстването му в кариерата. Вероятно и с теб изобщо не трябваше да си приказвам.
— Стига си повтаряла това, Кристина. Радвам се, че се обади. Просто не съм сигурен какво точно мога да направя. Решението вече е взето. — Алкохолът беше стоплил кръвта му и той се отпусна на високото столче до барчето.
— Надявам се, че насреща ми не стои големият шеф, Марк. Дори не знам как се осмелих. Но ти винаги си бил толкова… чувствам те като приятел, не е ли така? Имам нужда от приятел, с когото мога да говоря за това, който може да разбере и двете страни.
— Добре, чакай само да сваля шапката си на голям шеф. — Той понижи глас. — Поласкан съм, че си се сетила за мен. Наистина не знам дали ще мога да ти бъда от помощ, но те слушам внимателно.
Като всеки примерен съпруг, докато довършваше второто си питие в кухненския бокс, Духър сподели с жена си за обаждането.
— Горкото хлапе е натясно. Какво ли трябва да направи?
Шийла пиеше кафе без кофеин.
— Става дума за онова изумително момиче от купона, така ли? Кристина?
— Да.
— И тя ти се обади тук, вкъщи?
Той вдигна пръст и на лицето му се изписа язвителна усмивка.
— Всъщност, истината е, че тя настояваше да те зарежа заради нея. Каза, че не може да живее без мен нито ден повече и не мога да си изкривя сега душата и да кажа, че я обвинявам заради избора ѝ. Наложи се обаче да ѝ обясня, че отдавна принадлежа на друга. — Той се пресегна през масата и погали ръката на жена си. — И съм щастлив.
— Наистина ли?
Той мълчаливо стисна ръката ѝ и я погледна в очите.
— Абсолютно, Шийла. Що за въпрос? Знаеш го.