— Знам, но имаше време…
— Наистина сме имали трудни периоди. Е, добре! Винаги сме се оправяли. И пак ще е така. — Той сви рамене. — Разбира се, това разби сърцето ѝ, но тя е толкова млада. Ще го преживее. Вероятно.
Шийла клатеше глава.
— И през ум не ми е минавало, че момиче с нейния вид може да има някакви проблеми…
— Всички имат проблеми. Тя. Ти също си имала. И двамата сме имали, особено когато бяхме млади и се опитвахме да изчислим и пресметнем всеки ход.
— Аз обаче никога не съм изглеждала като нея.
— Като нея — не, но също толкова готина.
Жена му светна и покри ръката му с длани.
— Разполагаш точно с половин час, за да приключиш с ласкателствата. Сериозно говоря. — Тя пусна ръката му, вдигна чашата си и отпи. — Не изпитваш ли радост, че аз и ти не навлизаме в живота сега? Просто не знам как се справят тези хлапаци? Имам предвид, че по наше време, ако преместеха теб, аз веднага щях да те последвам без никакви въпроси. Всъщност, така и направих. Бъркли, след това те дочаках от Виетнам, после Ел Ей и накрая отново тук.
— Всичко помня. А и никога не си ме обвинявала.
Шийла не можеше да му се нарадва. Той отново влизаше в предишната форма — леките комплименти, нежността.
— Е, имало е обвинения, но никога не съм се чудела дали да дойда с теб. А днешните момичета — какво говоря, те са си направо жени, щом сега завършва, значи е на около двайсет и пет, та на тяхната възраст ние вече бяхме родили децата си, можеш ли да го проумееш?
— Ние бяхме едно необичайно мъдро и зряло поколение. И още сме такива.
— А виж това момиче с какво се занимава. И всичко това заради безценната ѝ кариера. Какво е кариерата? Как може да има хора, които да искат да блъскат през целия си живот?
— Тя иска да има тази възможност, Шийла. Различно е. Може би изпитва необходимост. В днешно време е трудно да се правят оценки. Светът вече е съвсем друг.
— Аз пък мисля, че е срамота. Бих я посъветвала да си върви с момчето, а останалото само ще се оправи.
По лицето на Духър плъзна тайнствена усмивка.
— Не бих могъл да ѝ кажа това. Ще ме помисли за последната консервативна свиня. Е, може би не последната.
— Но ти си прав.
— Сигурно е така, но се боя, че сама трябва да открие тази проста житейска истина в днешния жесток свят.
— Но в крайна сметка как ще постъпи? Ти какво я посъветва?
— Бях пределно ясен. Казах ѝ, че ако бях на нейно място, щях да остана тук и да си плюя на ръцете. Да зубря здраво за адвокатската тапия и да я взема. Казах ѝ, че Джо има нужда от подкрепа в начинанието си. Ако наистина са влюбени, всичко ще си дойде на мястото. Много хора се разделят, било заради работата, било заради нещо друго. Щом това се налага, защо трябва да го изживява като някакъв апокалипсис?
Тя отново взе ръката му в своята.
— Знаеш ли, Марк, понякога забравям какъв романтик си.
Той сви рамене.
— Просто се опитвам да бъда добър ръководител. И двамата представляват капитал за фирмата — ако не са щастливи, качеството на работата им ще спадне.
— О, това ли било? Значи този патриархален съвет е просто изкусна управленческа хватка?
— Естествено. — Той допи чашата си. — До голяма степен.
Тя усмихнато завъртя глава.
— Да — каза, — знаех си. — Посочи чашата му и го попита дали не иска още едно питие.
Той се поколеба.
— Не искам да те изкушавам, но какво ще кажеш да ми направиш компания?
Тя още не бе намерила кураж да му признае за антидепресанта „Нардил“, който вземаше. Изобщо не мислеше, че някога ще се престраши да му каже. Но, от друга страна, Марк така хубаво себе отпуснал, бе изпаднал в такова чудесно настроение, толкова бе откровен с нея. Честно казано, през последните седмици тя си пийваше по малко вино без никакви лоши последствия. Сега Марк искаше от нея да сподели последното му за деня питие. Ако откажеше, хубавото щеше да отлети. В никой случай не би поела този риск.
Бе полунощ.
Сам Дънкан внезапно скочи и стресна Куейл, който спеше до нея в леглото. Кучето изджафка два пъти, сетне простена, тя го погали, за да го успокои и го премести върху одеялото в скута си.
Докато го галеше разсеяно, спусна краката си на пода. Мразеше безсънието, но бе взела твърдо решение да не близва и капка за приспиване. За последен път бе пила на празника на свети Патрик и ето докъде я бе докарало това.
Да стърчи будна посред нощ.
Двойката, която живееше над нея — Джанет и Уейн — вече се бяха умирили, но по отминалата тупурдия можеше да заключи, че бяха имали твърде бурна нощ. Като в онези филми, в които комшиите изведнъж зарязват всякакви задръжки и буквално се хвърлят в бездната на странното. Навярно Джанет и Уейн не знаеха, че Сам се е прибрала. Може би смятаха, че старата сграда не пропуска толкова звуците. Без да се съобразяват с нищо, те бяха демонстрирали целия звуков спектър — викове, писъци, пъшкане, скърцане на пружина, въздишки, стонове и каквото друго си помислиш. Във филмите това беше забавно.