— Прав си.
— Навярно знаеш, че успях да измъкна моя клиент — Левън Коупс. Ако за това ми звъниш…
— Измъкна го?
— Свалиха обвиненията. Прокуратурата реши, че няма достатъчно доказателства. Сега е на свобода.
Тя пое дъх.
— Всъщност, не се обаждам точно за това. Донякъде, но само донякъде. — Сам млъкна за миг. — Виж, ако ти обещая да се държа нормално, ще имаш ли нещо против да се видим за едно кафе или нещо такова?
— Става. Искам да кажа, добре. Сигурен съм. Само че защо не ми кажеш кога?
— Какво ще кажеш за сега?
Втора част
11
Следователят от отдел „Изчезнали хора“ сержант Пол Тию, който от време на време ставаше и преводач, се возеше в зеления плимут без отличителни знаци на Глицки и през цялото време не млъкна, сякаш отиваха на сватба, а не на оглед на убийство. Глицки шофираше, без да откъсва очи от пътя — мръкваше се, а и мъглата ги обгръщаше отвред, гъста като вълна.
Всъщност той смяташе, че дори е забавно да слушаш нечий изпълнен с въодушевление глас. В живота му така и така нямаше особени поводи за приповдигнато настроение, особено вкъщи, където напоследък бе започнала да идва медицинска сестра.
Нямаше да пращат Фло в болница — обсъдиха това и решиха тя да си бъде при семейството през оставащите ѝ дни. Не че бе стигнала до ръба, но този миг щеше да настъпи. Нат, бащата на Глицки, също помагаше и прекарваше нощ след нощ на кушетката в предната стая, като се опитваше да стяга момчетата и да поддържа някакъв ред, като че ли такъв можеше да съществува в подобна ситуация.
Добре че Глицки беше затънал до гуша в работа. За него тя бе облекчение. А и с този Тию, бъбривец или не, започваха случай, който имаше всичките изгледи да се превърне в един от най-интересните в практиката им.
Отдавна служителите на закона в града наричаха повечето убийства БЧУ — без човешко участие. Същества, в които липсата на интелект бе толкова крещяща, че просто не можеха да се нарекат хора, убиваха друг човек или дори неколцина без никаква очевидна причина или пък толкова неоснователна, че изобщо да не я забележиш.
Миналата седмица Глицки бе арестувал една двайсет и три годишна кака с двуцифрен коефициент на интелигентност, която бе гръмнала гаджето си при спор кое телевизионно шоу да гледат. След фаталния изстрел бе изгледала докрай „Шоуто на Роузан“, преди да си рече, ей, я чакай да видя дали ще мога да събудя Били. Което, с куршума в сърцето му, се бе оказало непосилна задача.
Но обикновено хора с малко или повече нормален живот убиваха поради някаква истинска причина — греховността на човешката природа продължаваше да взима жертви. Именно тези случаи разбуждаха ченгетата от отдел „Убийства“. И сега Глицки и Тию пътуваха с колата към нещо подобно — един адвокат на име Виктор Транг бе намушкан с нож в гръдния кош.
— Както и да го пресмятам, нямам шанс да попадна в отдел „Убийства“ по каналния ред — тюхкаше се Тию, имайки предвид онзи списък по старшинство, който беше в основата на професионалното издигане на полицаите. — Нали всички ония копелета, ама не е ли така, които след петнайсет-двайсет години успеят да издрапат до отдел „Убийства“, изведнъж се оказват сдали багажа. А и веднага разбират, че тук ще им се налага да бачкат не само съботите и неделите, но и нощем, ако искат да има резултат. А толкова време на никой не му се отделя. Да де, ама нали, по дяволите, да бачкаш в „Убийствата“ е чудо и половина. С топ не можеш да ги мръднеш, щом са дочакали реда си. Тъй че с надеждата за големия си удар те заемат щата, без да вършат работа и за пет пари.
Глицки го стрелна с поглед.
— Аз моята работа си я върша, Пол. Всеки отговаря за себе си.
Но Тию не изглеждаше твърде впечатлен от липсата на съгласие в думите на Глицки.
— Не казвам това, Ейб. Не говоря за теб. Знаеш кого имам предвид.
Глицки кимна неопределено. Знаеше в чия градина хвърля камъни Пол, а и бе успял съвсем точно да улови най-тъпия проблем в участъка. Но не беше в кръвта на Глицки да злослови за когото и да е. Беше му навик да заобикаля подобни ситуации.
— Цялата работа е, че ме сърбят ръцете. Искам да се занимавам точно с това. Тук пада истинската работа и отдавна имам желание за нея.
Ентусиазмът на Тию накара Глицки да се усмихне. Ловната тръпка отдавна бе престанала да е определяща при работата му.
— Представяш ли си само! — Тию не млъкваше. — Получавам сигнала в отдел „Изчезнали хора“ и чакаме три дни, и аз просто си го въртя като синджирче на пръста. Като знам през цялото време, че става дума за убийство.