— Ти си ясновидец, Пол.
Тию схвана намека и осъзна, че е стигнал твърде далеч. Но кой можеше да го обвини, че се пали толкова? След обаждането на онази жена с виетнамския акцент, че синът ѝ е изчезнал, в гърдите му се бе появило предчувствие. Но в Сан Франциско човек трябваше да липсва поне три дни, за да се превърне в обект на полицейско издирване. И Тию прие сигнала и както си беше по устав, изчака цели три дни, но без да изпуска историята от поглед.
— А колко обаждания получи общо?
Тию нямаше нужда да надзърта в записките си. Възпитаник на Полицейската академия, строго подстриган и гладко избръснат, той олицетворяваше новата порода полицаи в Сан Франциско. Бе облечен в светъл костюм и биеща на очи яркочервена копринена връзка, която по някакъв начин му отиваше.
— Майка му, гаджето, един от клиентите му.
— А откога е бил изчезнал?
— В деня преди обажданията.
— Да се обадят трима човека още през първия ден? Брей че прочуто копеле.
— Очевидно.
Глицки го удостои с поглед.
— Порових се малко около него, преди да го впиша официално като ИЧ (Изчезнал човек). Майка му подхвърли нещо за някакъв процес, върху който работел.
— Е?
— Хората са го знаели, но не са хранели топли чувства към него — с изключение, разбира се, на майка му и на гаджето му.
— Защо така?
— Какво защо така?
— Защо не са го обичали?
— Ами, как да ти кажа, май момчето се е правело на нещо като политик сред виетнамската общност. Нали се сещаш — прегръдки, усмивки и брътвежи. — Тию погледна към Глицки, като се надяваше на някаква реакция от негова страна, но такава не последва. Той си гледаше в пътя. — Не съм човек, който ще говори кофти за мъртвец. Предавам ти какво съм чул.
Глицки внимаваше да не изпусне Мишън стрийт. Намираха се пред един светофар на Джинива, който не работеше. Движението се бе превърнало в пълен ад. Мъглата още повече допринасяше за задръстването. А и вече бе почти тъмно.
И Тию не млъкваше.
— Та без този Транг не минавал нито един купон, нито една сватба, нито едно погребение. Бил навсякъде и все раздавал визитни картички… истински навлек.
Лицето на Глицки се опъна.
— Май съм го срещал.
— Сериозно? Виждал си Транг?
Бърз кос поглед.
— Майтапя се, Пол.
Тию се смъкна по седалката. Без да усети промяната в настроението му, Глицки процеди:
— Писна ми! — После измъкна полицейската лампа, залепи я отвън на покрива на колата и включи сирената. След пет секунди излязоха на магистралата. — Та какво каза майка му?
Тию бе забравил докъде е стигнал.
— За кое?
— За някакъв процес, върху който работел, дето те накарало да си мислиш, че Транг може да си има неприятности, както и стана, ако наречеш неприятност това да те убият, което според мен си е точно така.
— Явно Транг е съдел Архиепископията на Сан Франциско за сума от няколко милиона долара или нещо такова…
— Каква е била причината?
— Не знам. Поне засега. Майката каза, че опитвал да надскочи себе си и си го знаел. Във всеки случай делото било истинско предизвикателство. Каза още, че бил доста уплашен.
— От какво?
— Не знам. Може би, защото се е набъркал между големите шамари. Майката май беше объркала църквата и мафията и си мислеше, че са от един дол дренки.
Глицки кимна.
— Чувал съм и по-лоши теории. Значи бил уплашен. А дали е получавал заплахи, за които да е чувал и друг, например майка му? Или нещо подобно?
— Не.
— Добре, и това е нещо.
Както често се случваше, Глицки пристигна пръв на местопрестъплението. Тялото било открито случайно около четири и петнайсет следобед от човек от агенцията за почистване, която извършвала тази услуга веднъж седмично. Обезпокоен от възможните усложнения, защото бил имигрант, човекът взел, че се върнал в централния офис и съобщил на управата. След известно обсъждане компанията известила полицията, а оттам бяха установили настъпването на смъртта.
Тъй като не бяха сто процента сигурни в самоличността на жертвата, Глицки се бе обадил в отдел „Изчезнали хора“ с въпроса дали в картотеката им не присъства виден ИЧ на име Виктор Транг. На Тию името му бе познато и той бе помолил да отиде с него.
Пред ниската, безлична и потискаща сграда, намираща се в една пресечка на Джинива, имаше паркирани няколко служебни коли. Две униформени ченгета зъзнеха, изправени на смърдящите на урина и застлани със стари вестници и счупени стъкла стъпала пред входа. След като легитимира себе си и Тию, Глицки им нареди да изчакат пристигането на съдебния следовател и криминалистите.