После двамата с Тию отвориха вратата и влязоха в сградата.
Дългият коридор бе осветен от две голи крушки. Една срещу друга бяха разположени три врати. В далечния край на коридора се виждаха още две униформени ченгета и един цивилен, вероятно също или цивилно ченге, или обикновен гражданин, които си шепнеха нещо, свели глави. Глицки се сепна от кънтящия глух звук на стъпките им по дървения под.
Другите врати по коридора бяха дървени и захабени, с лющеща се боя, но горната половина на третата врата бе направена от матирано стъкло с гравирано върху него име „Виктор Транг“, а под него имаше ръкописен надпис „Адвокат“.
— Вратата е специална поръчка — обади се цивилният. Казваше се Хари някой си и живееше на горния етаж. По думите му той отговарял за сградата.
И то лошо, помисли си Глицки.
Хари притежаваше оригиналните ключове от апартаментите — униформените го бяха издирили още с пристигането си. Това само по себе си представляваше малко чудо и Глицки се преизпълни с признателност.
— Май е платил хиляда долара за вратата — изтърси Хари в желанието си да бъде полезен и да се сети за нещо важно.
Глицки го заряза и се обърна към Тию, върху когото съседството с мъртвеца оказваше точно обратното на Хари въздействие. Той най-сетне бе млъкнал.
— За пръв път ли ти е?
— Да.
— Най-добре ще е да изчакаш.
Глицки се стегна — с някои неща не можеш да свикнеш никога — отвори вратата и щракна лампата. Добре че в стаята е студеничко, мина му през главата. Но въпреки студа, преди още да е видял каквото и да е, той усети специфичната миризма. На нещо, което се разлага.
Горчивият опит на Глицки свидетелстваше, че сцените на местопрестъпленията в истинския живот бяха отчайващо прозаични и рядко имаха нещо общо с ярките картини от полицейските филми и постановки, пронизани от черни предзнаменования и пропити със зловещ дух. Но офисът на Виктор Транг май влизаше във втората категория.
Очевидно адвокатът бе изхарчил всичките си налични пари за направата на вратата. Отвътре стаята приличаше на останалата част от сградата. Дългото два метра и половина бюро бе направено от дебел шперплат — всъщност, установи Глицки, това бе някаква врата, вероятно оригиналната. Под прав ъгъл на бюрото имаше масичка с компютър, принтер, телефон и телефонен секретар.
Мръсножълтите стени бяха нацвъкани от мухи и макар да пазеха спомен за някаква белота, по тях нямаше абсолютно нищо — нито календар, нито картина, нито дори една пощенска картичка. Зад бюрото тъмнееше прозорецът, който без щори и завеси приличаше на черна дупка. Край една от стените имаше жълта кушетка, дървен стол с възглавничка на седалката и сгъваем стол, поставен срещу бюрото.
Бавно, разглеждайки обстановката в движение, Глицки заобиколи сгъваемия стол, като се запита дали е бил поставен тук заради някоя среща? Дали винаги си беше стоял на това място, където бе сега?
Той спря. Столът зад бюрото бе съборен — едва сега можа да го види до задната стена.
Тялото се намираше по протежение на бюрото, сякаш човекът си почиваше, сякаш… не, установи Глицки, точно като че ли някой внимателно го бе преместил там и много грижливо го бе положил на пода.
Транг беше облечен в бял ленен костюм, нашарен сега с червени ленти. В средата на гръдния му кош имаше голямо петно от кръв, но то бе почти кръгло и не се бе разтекло по ризата му. Странна работа — кървенето не бе продължило дълго, след като Транг се бе озовал на пода.
Глицки остана така за миг, опита се да асимилира всичко. Щеше да изчака със заключенията до пристигането на съдебния следовател и докато не прочетеше докладите, но с всяка изминала минута първите му впечатления се затвърждаваха. Вече знаеше какво означаваха червените ленти. Това го смрази.
Убиецът бе използвал нож, после бе стиснал Транг в смъртоносна прегръдка и придържайки го може би за около минута, бе продължил да вкарва с въртене ножа в областта на сърцето. Сетне бе положил кротката си и напълно мъртва жертва върху пода и извадил най-сетне ножа, бе избърсал внимателно острието в костюма на Транг с две-три на пръв поглед движения.
Глицки имаше двайсет и две годишен стаж като ченге, от тях половината в отдел „Убийства“. Но по това, което виждаше сега, той си помисли, че ще му се наложи да се сблъска с един от най-хладнокръвните, потайни и с ярко изразен личен мотив убийци в своята кариера.
12
— Марк, добре ли си?