Кристина стоеше на прага и се подпираше с ръка на рамката на вратата. Косата ѝ беше пусната. Носеше тъмносин блейзър, а под него — бяла копринена блузка, на която свенливо бе разкопчала две копченца. Работа щеше да почне чак от края на юни, но през последните няколко седмици редовно идваше — следваше съвета на Духър да демонстрира подкрепа, без при това да губи независимостта си — за да помага на Джо в организирането на преместването му на юг.
Покрай другото тя свикна в края на работния ден да се отбива в кабинета на Духър. Преди две седмици бе въведено лятното време и сега помещението, оказало се над слоя мъгла, бе окъпано в кехлибарената светлина на залеза.
— Нещо не е наред ли?
— Не. Няма нищо.
— Не мисля така. — Тя пристъпи навътре в стаята, застана зад тапицирания в брокат фотьойл и се опря с ръце на облегалката му.
Той си пое дълбоко въздух, задържа го за момент и тежко въздъхна.
— Тази история с Транг, предполагам. Не мога да я изхвърля от главата си.
Вдигна ръка и изтри окото си. Изглеждаше уморен и нещастен. Усмихна се извинително с половин уста на Кристина и тръсна глава.
— Какъв е смисълът, а? Човек току-що започнал да реализира себе си, в разцвета на силите си, в превъзходно здраве… Не знам. Направо да седиш и да се чудиш. Просто едно такова нещо те вади от равновесие.
— Може би е намесен някакъв висш смисъл?
— Да бе, да. Висшият смисъл.
— Може би няма такъв.
— Казваш, че всичко е случайност?
— Ако не е, къде отива свободната воля?
Той млъкна за миг, кимайки сякаш в знак на съгласие.
— Добър адвокатски въпрос. Отново ще се върнем на него.
Устните ѝ леко се извиха, тя заобиколи фотьойла и седна на самия ръб на седалката, като придърпа полата си и срещна за секунда погледа му, преди да сведе очи.
— Добре се криеш, знаеш ли? Зад позата на адвокат. Внезапните отговори.
— Аз съм адвокат, Кристина. Ако отговарям бързо, това просто е моята стратегия за защита. Първо спорим, после леко отклоняваме посоката на разговора, а в редките случаи, когато ни се струва, че няма да спечелим, просто… внасяме объркване. Но аз не се крия от теб. Надявам се, че ми вярваш.
— Вярвам ти. Знам, че е така.
Той отново поклати глава.
— Наистина се чувствам кофти заради Транг, но какъв е смисълът да бия камбаната? Нищо няма да го върне. Просто в такива мигове осъзнаваш… колко крехко и чупливо нещо е животът. Вече не възприемам тези неща лесно. Особено на моята възраст.
— Пак тази твоя възраст. Ти изобщо на колко години си? Шейсет? Шейсет и пет? Мисля, че е абсурд да си на седемдесет. — Тя го закачаше, мъчеше се да го разведри.
— Навършвам осемдесет и три другия месец — каза той. — Но чакай да сметна. — Размести някакви неща по бюрото си. — Всъщност, тъй като човек е точно толкова млад, колкото се чувства, аз нямам право да бъда и един ден над осемдесет и една. — Разтърси глава. — Понякога светът ми идва до гуша, Кристина. Не трябва да те обременявам с това. — Завъртя се на стола зад бюрото и я слиса с най-окаяната си полуусмивка, полуозъбване. — Какъв е този твой късмет, да ме слушаш как мрънкам…
— Наистина се чувствам късметлийка.
— Радвам се. Аз също.
— Наистина ли?
Той кимна.
— Как ще си обясниш иначе факта, че управителят отделя петнайсет минути в края на работния ден за посещение, рискувайки не само да попадне в устите на клюкарите, но и да си навлече гнева на хората, които смятат, че непременно трябва да се срещнат с него?
— Не знам. Нещо ми нашепва, че просто се грижиш за мен, след като си ми казал да се отбивам тук, да си сигурен, че няма да оплескам нещата.
— Не вярвам.
— Е, добре, една съвсем малка частица…
— Никаква частица, даже и най-малката. Не се грижа за хората в професионално отношение — или ставаш, или се махаш.
— Не. Ти не би…
— Не те съветвам да ме изпитваш… Но нямам никакви притеснения за теб. Абсолютно никакви.
Тя отново седна на стола.
— Тогава изобщо не знам защо…?
— Разбира се, че знаеш, Кристина. — Той я погледна право в очите. Моментът сега изискваше по-друг, по-интимен тон и той го постигна. — Както се казва, животът си минава, а хората все по-малко разговарят помежду си — искам да кажа, че може и да говориш за нещо, но всичко е повърхностно. А между мен и теб се получи нещо, някаква искра през онази първа сутрин, в първия ден на Великите пости, помниш ли?
— Разбира се.
— Искам да кажа, че това не се случва често, а напротив — много рядко. И само по себе си е много ценно. Аз лично го ценя извънредно много. Длъжен бях да ти го кажа. Ами ако се случеше тъй, че умра внезапно като Транг, без да съм ти го казал? Тук не става дума за бизнес. Това между нас двамата не е бизнес, нали?