Странното червено небе бе придобило седефен цвят и Духър разхлаби вратовръзката си. Той пиеше някакво питие с цвят на кехлибар без лед, обикаляше наоколо, облягаше се на ръба на бюрото, отиваше до фотьойла или до плъзгащите се прозорци. Нещо е нервен, помисли си Глицки. Което си беше в реда на нещата. Той знаеше, че хората — дори адвокатите — се стягаха при разговор с инспекторите от отдел „Убийства“. По-подозрително щеше да е, ако не изпитваше никакво притеснение.
— Затова и толкова се изненадах, когато открих, че той просто ми харесва. Говоря за Транг. — Духър въздъхна. — Не искам да го споделям, но това е един от предразсъдъците, които ме преследваха през всички тези години. Навярно ми е вродено. Баща ми изпитваше същото към японците — жълтурковците, той винаги ги наричаше така. Ето, и при мен го има, някои от най-добрите ми приятели също…
Глицки върна разговора в коловоза.
— И как ви се стори във Виетнам?
— Били ли сте там?
Полицаят поклати глава.
— Имам болни колене. От футбола.
— Ами, навярно сте чували — беше кофти.
Глицки бе срещал подобни мнения.
— Участвали ли сте в сражения?
— Ами, да. Попаднахме на засада и повечето момчета от моята част загинаха. — Той отпи голяма глътка от питието си. — Така и не знам как оцелях, а другите момчета… После топлото посрещане у дома беше нещо съвсем специално. — Той вдигна поглед към Глицки. — Известно време изпитвах адска горчивина. Обвинявах за това виетнамците. Задето са съсипали живота ми и така нататък.
— Наистина ли го съсипаха?
Духър посочи с ръка обвитите си с плюш покои.
— Предполагам, че всичко това бяха просто младежки изцепки. Поводи за извинение. Ако хвърлите едно око, ще видите, че животът ми в никой случай не е съсипан. Аз съм щастлив човек.
Изведнъж той щракна с пръсти, отиде зад бюрото си, отвори едно чекмедже, измъкна нещо и го подаде на Глицки.
— Ето това бяха момчетата.
Снимката бе цветна и с рамка. На нея група въоръжени до зъби и вдъхващи страх войници бяха направили всевъзможни страховити гримаси. Духър бе в предната редица, на десния фланг, с отличителни знаци на капитан, а оръжието му бе подпряно до него.
— Държах я ей там, на рафта, преди Транг да дойде за пръв път тук, но се сетих, че може да го оскърбя. Сега май пак ще я върна на мястото ѝ.
Глицки му върна снимката.
— Всички ли са мъртви?
— Точно не знам. Върнахме се трима. Но другите двама не съм ги виждал навярно повече от петнайсет години.
Чаят беше изстинал. Духър пак заобиколи бюрото и остави снимката на старото ѝ място така, че да се вижда хубаво.
— Както и да е. Наистина ме обучиха добре — продължи той. — Да ги мразя. Чарлитата, имам предвид.
— А с Транг какво се случи?
— Ами както става винаги. Срещаш накрая един от тях лично, опознаваш го малко и разбираш, че и те преди всичко са хора. Дълго не исках да виждам никой от тях. Исках да продължавам да ги мразя, разбирате ли? Тъй че и от войната може да се извлече някакъв смисъл. Че е пълна глупост. Всичко ми се струва толкова далечно сега.
— И кой продължаваше да го мрази?
— Транг ли? Не знам.
— Разбрах, че е повдигнал обвинение срещу вас…
Духър се бе настанил в люлеещия се стол. Той се наклони напред и подпря лакти на коленете си.
— Да, формално е така. Беше подал жалба, че някакъв свещеник задигнал парите на една жена. Претендираше за обезщетение, това е всичко. Разбира се, искаше да получи колкото се може повече. Нали това му е работата. Аз защитавам пък интересите на Архиепископията. Нещата така или иначе не бяха напреднали много-много. Такава е нашата работа. Да се съдим. Иначе в личен план бяхме в много добри отношения.
Глицки нямаше основания да се съмнява в думите на Духър. Вярваше, че убиецът е висок силен мъж и макар това описание да отговаряше на външния вид на мъжа срещу него, той в крайна сметка не бе единствения с такова телосложение.
— Питам се дали не е споменавал пред вас за някого — било клиент, било колега…
Адвокатът се замисли продължително.
— Честно да ви кажа, сега не се сещам за никого. Ще се опитам да помисля, ако държите.
— Би било чудесно. — Глицки се изправи, изключи касетофончето и го пусна в джоба си. След това подаде една визитка на Духър.
— Ако нещо се сетите, звъннете. По всяко време.
Духър го придружи до вратата и му я отвори. Приличащите на вата облаци вън през прозореца бяха започнали да се озаряват от уличните светлини.
— Имате ли вече някаква следа, сержант? Кой би могъл да го направи?
— Още не. Раничко е. Но нещо може да изскочи.