— Тениската свърши работа — каза Сам. — Видях я и прочетох надписа. И си казах: „Ето един пич, с когото трябва да се запозная“.
— Мислех си, че ти е харесало как ми стои.
— И това също — каза тя. — Точно това имам предвид.
— Ей, приятелчета — засмя се Сали. — Любовните игри след вечерята. Това е едно от правилата.
— Каква тениска? — попита Лари.
Фаръл ги разпозна начаса. Здрависа се с Джо и пое ръката на жената — Кристина Карера. Това беше тя, без никакво съмнение. Както нямаше съмнение и за красотата ѝ, забеляза той. А сякаш си беше намерила и точния човек — Джо Ейвъри беше висок и слаб, с изсечено, гладко избръснато лице, широкоплещест като кадилак и без грам тлъстина по себе си. Просто не беше честно.
— Вие сте от „Маккейб и Рот“, нали така?
— И двамата — уточни Джо, сочейки към Кристина.
— Е, още не съвсем.
— Нищо подобно. — Сетне Джо посочи към Уес. — Вас съм ви виждал в офиса.
— Сигурно не повече от двеста, триста пъти. Марк Духър е най-добрия ми приятел.
Кристина щракна с пръсти.
— Ето какво било. — И обясни. — Знаех, че ми е познато отнякъде това име Уес Фаръл. Когато Сам ми го спомена… направо щях да се побъркам. Вие сте този, който ходи с Марк на излети, права ли съм?
— От време на време. Само че му викаме другояче — уединяване.
Джо Ейвъри изгледа въпросително Кристина, но в този момент се появи Сам, разцелува я по бузите и на свой ред бе представена на Джо.
— Хайде, адвокатчетата, зарязвайте професионалните разговори. Нека първо да си кажем здрасти. Така де!
И моментът отмина.
Сам и Сали вече бяха на десерта, а Лари бе отишъл до банята.
Джо се обърна към Кристина.
— А ти откъде знаеш за тези излети?
— Марк ми е споменавал за тях, при един от първите ни разговори. Точно не си спомням. Просто е станало дума. — Тя изцяло се извърна към Уес, като се надяваше да отклони лавината от въпроси, напираща в очите на Джо.
— Марк каза, че по този начин двамата сте си зареждали батериите.
Фаръл сви рамене.
— Главно къркаме, ако е за въпрос — каза той. После продължи, за да осветли малко повече темата. — Вдигаме си чукалата ей така, без никакъв план. Говорим си в какво вярваме на теория. Опитваме се да се преборим с изтощението, което, Джо, както знаете, винаги ни дебне зад ъгъла. — Уес си пийна вино и се ухили на Кристина. — Ще разберете за какво говоря, като поработите една годинка в тоя занаят.
Джо поклати глава.
— Нещо изтощението хич не ми се връзва с господин Духър… с Марк. Той никога не забавя темпото. Винаги е на педал.
— Джо, той просто трябва да се държи по този начин. — Кристина се впусна да защитава Духър. — Нали не искаш шефът ти да се влачи насам-натам и да ти внушава с вида си какво тежко бреме е работата.
— Е, със сигурност това не го прави.
— Аз също съм съгласен с Кристина. Той наистина създава впечатление на железен човек, но ако го познавахте по-добре…
— Само не ми разправяйте, че е душичка. Чувствителен човек може би да, но… — прихна Кристина.
— Абсурд — дърпаше се Джо, като отказваше да си представи подобна възможност. — С вас, приятели, може и да се отпуска, но аз работя с него от години и знам, че Марк Духър не е човек, който допуска близост. — Той обиколи с поглед масата, стреснат, че навярно думите му могат да прозвучат прекалено отрицателно. Опомни се и веднага се опита да даде заден ход. — Макар че напоследък, да ви призная — просто не знам какво се случи — той се държи направо фантастично.
— Успял си да изкачиш баира, това е всичко — каза Фаръл. — Доказал си му, че можеш.
— Това ли било?
— Такъв е Марк — кимна Фаръл. — Преди беше прекалено мек, като всички, нали разбираш. Никак не обичаше да командва, да се налага.
— Май е успял да се излекува — засмя се Ейвъри.
— Джо!
— Чакай, Кристина, това е самата истина. Можеш да говориш каквото искаш за него, но не и че се бои да командва, просто вече не е такъв.
Фаръл прекрати разправията им.
— Ако и ти, Джо, носеше отговорност за смъртта на десет човека, малко или много щеше да се промениш.
Настъпи тишина. Накрая Кристина се обади:
— Чия смърт? Какво имате предвид?
Лицето на Фаръл се изкриви. Нямаше намерение да разчопля тази история. Беше твърде лична. Истински кошмар за Духър. Но ако си замълчеше, щеше само да възбуди по-голямо любопитство. Май беше най-добре да я разкаже — пък нека Бог преценеше дали има или няма връзка с разговора им.