— Марк е ветеран от Виетнам — започна той. — Бил е командир на взвод, капитан, командвал е една дузина войници. Сигурно сте чували, че навремето там, във Виетнам, войската яко е пушела хашиш.
— Гълтали ли са дима? — попита Джо. — Господин Духър е пушел хашиш?
Фаръл поклати отрицателно глава.
— Не, той не. Но войниците му със сигурност.
— И какво се е случило? — попита Кристина.
— И тъй, Марк бил наясно с цялата работа, знаел, че дрогата помага на момчетата по-леко да понасят положението, в което се намират — обикновени момчета, негов набор — и без много дрънкане дал да се разбере, че когато става дума за бойни действия, всички трябва да са тип-топ, но иначе за малко дрога нямало да скалпира никого. Мислел, че това правило е разумно, устройва всички и те ще се съобразяват с него.
— Кое било разумното правило? — намеси се Лари, връщайки се от тоалетната, защото не искаше да остане изолиран от разговора.
Уес му повтори същината на разказа си.
— Моят най-добър приятел е шеф на Джо в адвокатската фирма — каза той. — Говорим си как е станал такъв строг началник. И отговорът е: Виетнам. Та с една дума, държал се като равен с другите, не им висял на главата. И момчетата застъпили наряд, надрусани до козирката, но за зла беда попаднали на засада. И почти всички загинали. Мисля, че той никога няма да си прости за това.
— Боже Господи! — извика Джо. Явно не бе навикнал на такива истории. — В бизнеса също можеш да попаднеш на засада и да изгърмиш в някоя сделка, но това тук…
— Двете неща не си приличат. Там са гърмели истински куршуми. Затова е толкова стриктен сега. Защото се е опарил. Бедата е — а аз го познавам от сто години — че вътре в себе си е склонен да дава на хората свобода, но хората са такива, че веднъж като ги отпуснеш, свикват с това и очакват да се държиш с тях все по този начин и не се представят тъй, както би трябвало, а това не е в интерес на никого. Поради тази причина Марк е такова копеле и държи толкова здраво юздите.
— Не е вярно. — Кристина не можеше да приеме подобно определение. — Изобщо не е копеле.
Уес разпери ръце.
— Той е най-добрия ми приятел, Кристина. Позволи ни малко волност в обръщенията един към друг. Да не мислиш, че мен ме гали с перце.
— Кой те гали с перце? — нахълта Сам, понесла огромен поднос с нарязани плодове и най-различни сирена.
Уес ококори очи. Нямаше намерение да потретва историята. Стига вече с този Марк Духър.
— Нищо, нищо — каза Уес. И допълни, като намигна на Сам: — Залагам пет долара, че последната планета в Слънчевата система е Нептун.
— Последната планета е Плутон — веднага клъвна Джо.
— Плутон е — категорична беше и Кристина.
Лари и Сали също ги подкрепиха с кимване.
Уес протегна ръка през масата.
— По пет долара от всеки — рече той. — Чакам.
— Постъпи жестоко — каза Сам.
Гостите си бяха тръгнали. Тя и Уес си почиваха с чаша порто на любимото си място пред огъня. Куейл се бе свил върху краката ѝ.
— Жестоко, но справедливо — отвърна Уес. — Спечелихме петнайсет долара, а можеше да са и цели двайсет, ако и Сали бе снесла нейните пет.
— Те са съпрузи — поясни Сам. — Съпрузите винаги постъпват така.
— Май си спомням нещо подобно.
Една цепеница изпука в пламъците. Уес вдигна чашата си към устата, но осъзна, че май ще му дойде множко — първо джин, поле вино, а сега порто. Виж, утре можеше да продължи. Мълчанието стана прекалено дълго.
— Добре ли се чувстваш, Уес?
— Добре — привлече я в прегръдките си той.
— „Добре“ не е най-силната дума в речника.
— Искам да кажа, направо съм изпаднал в екстаз.
— Не ти ли дойде в повече — тесния семеен кръг, вечерята вкъщи?
Той се закиска.
— Уверявам те, това е нищо в сравнение с вечерите с Лидия, било у дома, било навън. Първо на първо, бива те като готвачка.
— Не искам да се натягам — махна с ръка тя.
— Знам, не че не бих могъл да се справя с това. Всичко беше супер. Наистина ми беше забавно. Харесаха ми брат ти и снаха ти, мисля, че твоята приятелка Кристина е много чаровно и приятно момиче и просто всички бяхте фантастични. Макар че не съм съвсем сигурен дали утре сутринта няма да съм загубил уважение към теб.
Сам остави чашата си и премести ръката му от рамото върху гърдите си.
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — каза тя.
— Ами тогава да пробваме.
По същото време, когато Уес Фаръл се наслаждаваше на първото си мартини за вечерта, Марк и Шийла влязоха в църквата „Свети Емудий“ за вечерната съботна литургия.