Минаха заедно по пътеката в средата и си избраха столове на десетия ред. Имаше доста богомолци, около петдесетина. Вярващите бяха пристигнали рано-рано, за да вземат участие в очистителната служба, която за мнозина католици заместваше старото, донякъде унизително тайнство на изповедта. На грешниците се даваше възможност да напомнят за своята човешка слабост, поотделно да заявят, че ще вършат добро и сетне общо да бъдат опростени, без да се налага да застават очи в очи с друго човешко същество или пък да изтърпят наистина по-малкото унижение на формалното наказание.
Малко преди свещеникът да се запъти към олтара за началото на службата, Марк се наведе към Шийла и ѝ прошепна, че ще се подложи на истинска изповед.
— Аз съм старомоден човек — каза той. — По-добре ми е така.
Не знаеше кой свещеник изповядва, но нищо чудно да бе някой добър познат. Всички свещеници в „Свети Емудий“ го познаваха. А може би все пак щеше да бъде външен човек. Често с неблагодарната задача на съботната изповед се залавяха гостуващи от други църкви свещеници.
Духър се остави в ръцете на съдбата.
Сведе глава, прекръсти се, изправи се и отвори вратата на изповедалнята. В ноздрите му нахлу познатата миризма на прах и пчелен восък и изпълни всички кътчета на душата му сред успокояващата тъмнина. След това прозорчето, разделящо го от свещеника, се вдигна. Отсреща веднага го разпознаха.
— Здравей, Марк, как си?
Беше Джин Горман, свещеник, гостувал му поне петдесет пъти, било за покер, било за вечеря или заради събиране на пожертвувания. Всяка Коледа Марк го даряваше с бутилка уиски „Кънейдиън Клъб“. Той беше кръщавал и най-малкия им син Джейсън.
Духър помълча.
— Боя се, че не мога да се похваля — прошепна той. Тишината отново ги затисна. Сетне продължи: — Не бих искал да ти прехвърлям този товар, Джин.
— В това е същността на тайнството, Марк.
Духър продължаваше да се колебае. На гърба му сякаш легна канара.
— Ще бъдеш ли така добър да не споменаваш името ми? Има ли друг човек оттатък?
Изповедалните в „Свети Емудий“, както и в повечето католически църкви, бяха разделени на три помещения — едно в средата за свещеника и още две отстрани за каещите се. Този път озадаченият беше отец Горман. Духър го чу да отваря прозорчето към другото помещение и после да го затваря.
— Няма. Сами сме. Можеш да започваш.
И ето ги познатите думи, любимият ритуал. Той отново се прекръсти.
— Благослови ме, отче, защото съгреших…
14
Съдебният лекар Джон Страут бе истински южняшки джентълмен от старата гвардия. Славеше се с изпъкнала адамова ябълка, злокачествен дългогодишен пърхот, извиращ от четинестата му сива коса, лош вкус на обличане и силен южняшки акцент. Освен това, дръвник или не, бе един от най-високо ценените съдебни експерти в страната. Тази сутрин двамата с Глицки бяха поели из катакомбите, простиращи се на юг от пазара на Сан Франциско.
Беше понеделник сутринта, а времето бе слънчево, ветровито и студено. Страут, който разбира се бе лекар по образование, след като цял живот на закуска бе плакнал стомаха си с отвратително кафе и бе преживял твърди като гума мекици, изведнъж бе стигнал до извода, че питателната закуска е ключът към дълголетието, а защо не и към буйния перчем. Като всички новопокръстени, той вярваше, че е открил философския камък и беше готов света да преобърне, но да постигне своето, по дяволите. Без значение дали това се харесва на околните, или не.
Тъй че, когато беше възможно, разискваше съдебните си доклади с ченгетата и прокурорите по време на обилните си закуски в някоя от градските закусвални. И през ум не му минаваше, че да ровиш из нечия кървава насилствена смърт, онагледена с цветни снимки, може би не е най-удачният начин да повишиш апетита рано сутрин.
Сега бе дошъл редът на Глицки.
Страут бе приключил с огледа на трупа на Виктор Транг в петък следобед и Глицки бе заявил — нещо необичайно според практиката на Страут, който си го обясняваше с проблемите на полицая вкъщи — че ще има готовност да разискват резултатите в понеделник сутринта. Нека през уикенда всичко да узреело. Защо пък не?
— Дай да хвърля един поглед на снимките, Джон, докато вървим. Ако нямаш нищо против. — Неохотно Страут му подаде папката и пъхна празните си ръце в джобовете на балтона, за да ги предпази от студа. — Какво имаме? Някакви изненади?
— В известен смисъл. Всъщност…
Глицки затвори папката.