Очевидно уволненият готвач от заведението „Вкусен сандвич“, което се намираше в долния край на квартал „Мишън“, се бе завърнал на сцената на своето унижение, за да си тръгне във вид на пощенска картичка — нов лаф, който Глицки ценеше. Уволненият, естествено, не бе убил никого от хората, с които бе имал конфликт. Но за беда, преди да свърши със себе си, бе отнел живота на един седемнайсетгодишен гимназист, влязъл да си вземе какао. С новото убийство случаите, върху които работеше Глицки, ставаха седем. Остатъка от деня той прекара в оглед на заведението „Вкусен сандвич“.
И едва сега, във вторник на обяд, успя да се отбие в чистичкия, но разхвърлян апартамент на госпожа Транг, придружен от своя ентусиазиран преводач Пол Тию.
Глицки бе решил да започне разпитите именно с майката на Виктор. Но подобно на по-късните му планове, и този не зависеше изцяло от него. В началото бе уважил голямата ѝ скръб и невъзможността ѝ да разговаря непосредствено след смъртта на сина си. После дойде ред на бдението над мъртвеца и самото погребение. Едва тази сутрин се появи първата възможност за разговор.
От този апартамент можеше да се научи всичко за дантелата. Всяка една равна повърхност бе покрита с нещо, изплетено на една кука — салфетки, кърпички и покривки. Облегалката на затрупаната с вещи кушетка, към която Глицки и Тию бяха упътени да седнат, беше покрита с дантела, масичката за кафе бе покрита с дантела, от краищата на масичките под лампите и снимките висяха дантелки, телевизорът беше покрит с дантела, както и малката холна масичка, върху която стоеше телефонът. Немощни слънчеви лъчи едва проникваха през подобната на паяжина дантелена драперия, покриваща прозорците.
Майката на Транг беше дребничка и спечена от възрастта като маслинка, с равно подстригана сива коса и дребна фигура, която изглеждаше безформена по-скоро заради голямото черно мъжко сако, което бе облякла, без да пропусне да метне на раменете си бял плетен шал. Тя предложи на гостите си малки безвкусни бисквити и врящо кафе, примесено с цикория, което на Глицки се стори направо ужасно, но Тию набързо сръбна първата чашка и помоли за втора. Жената седна неподвижно като камък до масичката за кафе, пропита от скръб по един търпелив и ненатрапчив начин, без да проявява ни най-малък интерес към каквото и да е. Животът ѝ, лишен от присъствието на сина ѝ, явно не струваше вече пукната пара.
Но Глицки трябваше да бръкне с пръст в раната.
— Кога за последен път видяхте сина си?
Той изчака Тию да преведе въпроса му и се заслуша в равната напевна интонация на гласа ѝ, като се опитваше да разбере предварително нещо от чутите звуци. Гласът ѝ обаче бе прекалено равен. Тию кимна към госпожа Транг и се извърна към него:
— Виждала го е в деня преди да бъде убит, но е разговаряла с него и на другата вечер, май след вечеря. Не е сигурна точно за времето.
Глицки се правеше, че си записва в бележника и се стараеше лицето му да изглежда безизразно, а гласът му да бъде нисък и предразполагащ.
— Пол, хайде просто да ми предаваш думите ѝ, ама точно. Не ми преразказвай какво казва. Кажи какво казва.
Младият мъж кимна и преглътна.
— Извинявай.
— Няма нищо. — Глицки се наведе напред и се обърна към майката.
— Госпожо Транг, как ви се стори Виктор последния път, когато го видяхте?
Тию преведе и изчака.
— Беше изпълнен с надежди. Яденето мина чудесно. Опитваше се да ме навестява поне веднъж седмично, в неделя, а някой път си идваше и по-често. Той… — Тя млъкна и Тию изчака. — Мисля, че вечерята тук му спестяваше известна сума. Беше в началото на кариерата си и не печелеше кой знае колко, но чувстваше, че скоро ще получи много пари.
— А това по какъв начин щеше да стане?
— Имаше един клиент, който бе дал Архиепископията под съд и казваше, че тези от Архиепископията предлагали… — Тию я изслуша и се обърна към Глицки. — Извинява се — уточни той. — Не била наясно с точния термин.
Глицки махна с ръка.