— Всичко е наред, госпожо Транг, просто го кажете по вашия начин.
Тя отново се обърна към него и заговори. Тию предаде думите ѝ.
— … да се споразумеят, преди делото да се гледа в съда. Те не искали да се стигне до съд и той мислеше, че това ще му донесе много пари.
— Напълно сигурен ли беше?
— Да. Изглеждаше напълно сигурен, много обнадежден. Но в същото време и притеснен.
— За какво?
— Че може и да не стане. Че нещо ще се провали. — Малка пауза. — Както и стана.
— Каза ли точно кое може да се провали? От какво се притесняваше?
— От това, че става дума за огромна сума пари и Църквата може да използва… връзки… в съда, тъй че, въпреки че Виктор е правия и въпреки че законът е на негова страна, в крайна сметка да му попречат.
— Как смятате, да му попречат насилствено, това ли имаше предвид той?
— Не. Но сега вече не знам. Може би нещо подобно.
— За каква сума пари говореше синът ви?
— Не ми каза точно. Достатъчна да си плати заемите. Мислеше да си наеме нов офис, да вземе секретарка. Мен също възнамеряваше да ме премести на ново място. — Тя махна с ръка към съборетините навън. — Да ми купи нови дрехи.
— А какво ще кажете за следващата вечер, когато се чухте по телефона? Той ли ви звънна, или вие му се обадихте?
— Той ми се обади. Адвокатът на Архиепископията…
— Марк Духър?
— Да, мисля, че така се казваше. Бил се обадил на Виктор и го помолил да си стои в офиса и да чака да му позвънят същата вечер с ново предложение за още по-голяма сума пари.
— Каза ли ви кога е било първото обаждане на Духър?
— Ами мисля, че е било непосредствено преди да ми се обади на мен.
Глицки отбеляза нещо в жълтия си бележник. Трябваше да установят точното време на обаждането.
Госпожа Транг каза още няколко думи, които Тию му предаде:
— Ето защо е останал до късно.
— А дали не се е обаждал и на други хора във връзка с това, за да им разкаже евентуално за възможното споразумение?
— Не. Аз исках да звънна на сестра си, за да ѝ кажа, но Виктор ми рече да изчакам, тъй като и той очаквал новото развитие на нещата. Да не съм съобщавала на никого, докато не е сигурно. Не искаше… — Тию се намръщи, търсейки точната дума. — Да го урочасаме. И ми го каза.
— Но това не означава, че гаджето или някой друг просто не се е отбил ей така. — Тию изпитваше необходимост да коментира. Още и още. Постоянно.
Глицки караше плимута без отличителни знаци обратно към офиса на Транг. Опитваше се да не си прави заключения и изводи. Беше щастлив, че обикновено работи сам. Започваше да вярва, че хората прекалено много залагат на кръглите маси и дискусиите. Понякога оттам наистина можеше да изскочи някоя революционна идея — но често самотният размисъл даваше по-добър резултат.
— Трябва да е бил някой, когото е познавал, нали? Не е грабеж — нищо не липсва.
— Не знаем това. Не знаем какво е имало, за да знаем какво липсва.
— Имам предвид портфейла му, разни лични вещи…
— Всичко може да е скалъпено. — Щом Тию толкова настояваше да играе, Глицки можеше поне да го научи на нещо. — Човекът е вътре и Транг се връща от вечеря…
— Не е излизал, за да вечеря. — Пол си беше научил урока. — При аутопсията в стомаха му не откриха нищо.
— Значи се е върнал за ключовете си или нещо подобно. Или е ходил да пуска писмо. Ако е излизал и открива при връщането си как извършителят тършува навред…
— Не е било така.
— Съгласен съм. Но може да се е случило, това искам да ти кажа. Мисля това, което си мислиш и ти — че го е убил някой силен мъж, когото той е познавал.
— Духър?
— Може би. А може да е бил някой от неговите клиенти. Или някой, с когото се е карал. — Глицки го изгледа продължително. — За това ни плащат, за да разберем точно.
На дневна светлина офисът на Транг не изглеждаше по-добре, а на Тию обстановката му се стори даже по-отвратителна от предишния път. На вратата продължаваше да стои жълтата лента, която показваше, че тук е извършено престъпление. Вътре пък начинът, по който криминалистите бяха свършили работата си в петък вечерта, създаваше впечатление за опустошение, което според Тию действаше направо съкрушително.
Той забеляза, че никакъв слънчев лъч не можеше да проникне в тази пещера. Изобщо.
Глицки бе закопчал авиаторското си яке. Виждаше се дъхът му в мразовития въздух. Той пресече стаята до един от прозорците — онзи, който приличаше на черна дупка през фаталната нощ — и го отвори. Видя се тухленият калкан на съседната сграда, на не повече от десет сантиметра. Глицки пъхна главата си и погледна нагоре, встрани и надолу.