Едното му око потрепна. Мускулите на челюстта му се стегнаха. Белегът върху устните му побеля и той изпита такъв прилив на гняв, че дъхът му секна.
— Не ми се говори за това. — Изправи се. — Време е да сложа децата да спят.
15
Кристина знаеше, че се бе случило на онази вечеря в събота при Сам… По-точно след това.
Докато пътуваха тогава с колата към жилището ѝ, Джо се разпалваше все повече и повече. Как можело изобщо да ѝ минава през главата на Кристина, че познава толкова добре Марк Духър? Какво е имало между тях двамата? Какво целяла тя с признанието, че той изобщо не бил копеле? И понеже си били дошли на думата, нека изплюела и камъчето откъде знае толкова подробности за онези излетчета на Духър и Фаръл?
Тя бе затворила очи, твърде изморена да се бори повече, да обяснява, да го взема присърце. Най-сетне я бе озарило прозрение, че Джо не е човека за нея и всичките доводи и пожелания на света не биха могли вече да променят това.
Той никога нямаше да е правият. Тя не го обичаше.
В началото бе имало някакво привличане, после желание, породено от любопитство, което съдбата бе пришпорила. Но всъщност тя не изпитваше кой знае какви чувства към него, откъдето и да го погледнеш. Освен когато заговореше за фактите. Но дори и тогава не изпитваше чиста омраза — по-скоро го намираше за дразнещ и скучен.
Оправдавайки се с главоболие, Кристина не го бе поканила в жилището си. Щяла да му звънне по-нататък, когато се оправела.
Но в неделя не му се обади. А в понеделник той излетя за Ел Ей, където преспа. И двете вечери тя се прибра много късно, защото имаше да учи. Слушаше ядните му излияния, записани на телефонния секретар и всичко ѝ ставаше от ясно по-ясно.
Сега беше сряда сутрин и тя стоеше пред вратата на кабинета му. Както винаги, той бе потънал до гуша в работа. С телефонната слушалка на ухото, едновременно подписваше нещо, четеше друго, и постоянно връчваше разни листове на секретарката, която кръжеше около него с бележник в ръка и с израз на зле овладян страх.
Да, помисли си Кристина, Джо ще преуспее.
Съдбата пак се намеси. В този миг Джо много разсъдливо говореше по телефона: „Не мисля, че мобилизираш всичките си сили, Бил, и това са голите факти“.
Тя влезе в стаята. Като я забеляза, Джо направи знак с показалеца си към телефона и ѝ се ухили, сякаш тя бе някакъв клиент, с когото имаше насрочена среща.
— Изчакай — прошепна.
Кристина горчиво поклати глава и остави на бюрото му плик, в който бяха пъхнати годежната халка и едно писмо. Потупа с ръка плика, обърна се и напусна стаята.
— Чувствам се като някоя страхливка, как просто избягах. Трябваше да застана очи в очи с него.
— И какво щеше да му кажеш?
— Не знам. Просто да му съобщя.
— А дали щеше да те изслуша?
— Навярно това, че го напускам — да. Това може би да. — Кристина се загледа в белите гребенчета на вълните, препускащи през синия залив и в корабчетата, наклонени на една страна от бриза. В далечината се виждаше Сан Франциско, а от дясната ѝ страна се простираше дъгата на залива Голдън Гейт отвъд Сосалито. Видя изражението на Сам и се засмя.
— Да, права си — кимна Кристина. — И това не би изслушал. А този твой поглед… не е честно.
— Чакай, кое не е честно? Аз нищо не съм казала.
— Знаеш за кой поглед говоря. Няма нужда да казваш каквото и да е.
Намираха се в „Скома“. Бяха пристигнали с ферибота. В Центъра се навъртаха две опитни доброволки и Сам реши, че може да си даде отдих за няколко часа. Кристина на свой ред, след като бе оставила плика, изгаряше от желание да се обади на Духър в кабинета му и да му разкаже всичко, но си помисли, че това може да създаде у него погрешно впечатление, а тя категорично не желаеше да допусне подобно нещо.
Имаше ли смисъл? Беше ѝ дал ясно да разбере, че цени брака си и не би го подложил на риск. Това звучеше много успокоително, макар че тя несъмнено виждаше в негово лице един страхотен мъж.
Понякога си мислеше, че едва ли има друг човек на планетата, който би могъл да оцени нейната душевност. С изключение на Марк. Той просто я харесваше такава, каквато е. А това беше фантастично.
Кристина бе наясно, че решението ѝ да скъса с Джо бе възникнало поради невъзможността да се справи с натрапващия се контраст между младия ѝ годеник, от една страна и Духър, от друга, с неговата опияняваща смесица от чудесен външен вид, богата душевност, опит, могъщество и чувство за хумор. Вътре в себе си бе решила, че все по-укрепващото ѝ приятелство с него щеше да ѝ послужи като лакмус за типа отношения, които би желала евентуално… не да бъдат противопоставяне, както беше с Джо. А съгласие. С някой от ранга на Духър, ако изобщо можеше да се намери друг такъв. Навярно търсенето щеше да ѝ отнеме векове.