И като в онези вълшебни съвпадения от приказките, помисли си Глицки, точно тогава на вратата се почука. Беше секретарят, който си пъхна главата в стаята и съобщи на Флеърти, че е пристигнал човекът за уговорената в два часа среща.
Глицки си погледна часовника, затвори бележника и се изправи. Разпитът бе приключил. Той протегна ръката си и архиепископът я пое.
— Благодаря ви, господине. Помогнахте ми изключително много.
Ръкостискането на Флеърти беше като менгеме, а очите му бяха добили цвят на стомана.
— Знаете ли, сержант, опитвам се да не обръщам внимание на това, но повечето хора ме наричат поне „Отче“, а някои даже и „Ваше Превъзходителство“.
Глицки процеди през рамо.
— Благодаря ви. Ще го запомня за следващия път.
Но какво означаваше това?
Най-лесно би било да приеме възможността, че не е имало никаква среща в понеделник вечер. Най-малкото не и между Флеърти и Духър. Защо тогава двете жени — и Лили Мартин, и госпожа Транг — мислеха обратното?
Но чакай — кой казва, че са се срещнали лично в кабинета на Флеърти? Навярно той не е имал възможност да говори с Духър в този час, защото… но не, това означава, че Флеърти в най-добрия случай откровено лъже, а в най-лошия — че е замесен действително в убийството. И макар че Глицки всеки ден се сблъскваше с лъжци, а също и с убийци, не вярваше, че архиепископът би могъл да има някакво участие в този случай. По-скоро не можа да устои на силното си желание да го повърти малко на шиш. Винаги се дразнеше от хората, които смятаха, че говорят направо с Бога.
Беше си взел пирожки и газиран сок от целина и макар и със закъснение хапваше, седнал в колата си, паркирана в началото на една пресечка на Маркет стрийт. Прозорците на колата бяха отворени. Беше доста по-топло, отколкото в кабинета на Флеърти. Във въздуха се носеше остър аромат на кафе. Навярно в някой от ресторантите наблизо хората сами си го печаха.
Той продължаваше да си блъска главата над тази състояла се или не среща. Сега-засега повече бе склонен да смята, че среща не е имало. Не само това, той не вярваше, че Флеърти изобщо е говорил с Духър онази вечер миналия понеделник.
Което не означаваше, че Духър не е разговарял с Транг.
Дали?
Глицки се бореше с тази идея, опитвайки се да я превърне в разумна мисъл — как Транг е написал съобщение на компютъра си и се е направил, че съобщението е от Духър, макар такова нещо да е нямало. Отиваше и по-далеч, като предполагаше, че Транг е пуснал някоя опашата история на майка си и приятелката си: „Вижте сега, аз съм на прага на големия успех, всеки момент ще стана богат и велик. Това може да се случи още в близките дни. Противникът е на път да клекне. Ето за доказателство — съобщенията от техния адвокат. Аз не съм боклук, за какъвто ме мислите всички. Ще направя нещо нечувано“.
Толкова ли невъзможно беше това? Глицки не бе съвсем сигурен. Познаваше много хора — заклети неудачници — които се опитваха да помпат себе си и околните по подобен начин. Може би и Транг е изпитвал нужда да убеди както себе си, така и жените около себе си в собствената си значимост. И когато сделката в края на краищата се е провалила, той отново се е превърнал в жертва. Не е бил виновен той. Шансът не е бил на негова страна, Църквата е била срещу него, по-големите играчи просто са го смачкали.
Но — Глицки отново стъпи на земята — истината беше, че е имало такова предложение. Шестстотин хиляди долара са били сложени на масата и Транг ги е отхвърлил. Щеше ли да направи такова нещо, ако не е бил напълно сигурен, че може да получи повече?
Не. Щял е да приеме предложението.
Което означава — какво?
Че психологическият портрет, в който Глицки бе нарисувал Транг като неудачник, не чини и пет пари. И ако този извод бе верен, в крайна сметка значи Транг е бил наясно, че нещо се е случило с Духър и сделката. Иначе не би захвърлил всичко. Най-вероятно не би се и замислил.
Така че е имало обаждане от страна на Духър. Поне два пъти в рамките на деня. Или дори три пъти.
Почуди се дали би могъл да го докаже. Нямаше кой знае какво основание, но Глицки знаеше, че може да намери съдия, който да му даде разрешение за достъп до записите от телефонните обаждания на Духър под предлог, че има несъответствие в показанията. Макар че ако Духър бе звънял на Транг не от къщи или от службата, всяко друго обаждане бе почти невъзможно да се удостовери — телефонната компания пазеше записите на направените от абоната телефонни обаждания, но не и записите на обажданията, получени отвън.
Сержантът лапна последния залък от пирожката и допи сока. Поне сега имаше правдоподобно извинение да посети пак Духър и да хвърли още веднъж око на снимката от Виетнам, докато е вътре. Може би случайността щеше да поднесен някои нови теми. „Тази сутрин, като попълвах кръстословицата, попаднах на дума със седем букви, започва с «б» и означава пехотински нож. Какво мислиш, че може да е?“