Трябваше да се играе ловко.
Духър щял да има срещи извън офиса почти през целия следобед, но ако проверял дали са го търсили, секретарката щяла да му предаде за обаждането на сержанта.
Тъй че остатъка от следобеда в сряда Глицки прекара пред бюрото си. Потруди се върху доклада си за убийството във „Вкусен сандвич“. Провери свалените записи на разпитите с трима от свидетелите по случая.
После попълни заповед за достъп до записите на служебните и личните телефонни разговори на Духър. А го чакаше и формуляра за изпита за лейтенант.
Най-пресният случай на убийство включваше регистрацията на взломаджия, който миналата седмица бе умъртвил един седемдесетгодишен старец. Възрастният кореняк бе имал лошия късмет да се събуди посред нощ и да грабне револвера си трийсет и осми калибър, когато чул шума от разбиването.
В пет и десет, напълно скапан от толкова писане, Глицки тъкмо си обличаше якето, за да се прибере вкъщи, когато телефонът му иззвъня. „Това ще е само Марк Духър“, каза си. И позна.
Духър вече бил свободен, но ако ставало дума само за един-два бързи въпроса от страна на сержанта, би могъл да отговори и по телефона, за да му спести пътя. Глицки се чудеше дали наистина има нужда пак да погледне снимката от Виетнам. Щеше да загуби много време. Искаше му се да се прибере вкъщи при семейството си. През целия ден бе работил като луд. Вече не беше млад. Каза, че няколко въпроса по телефона ще му свършат работа.
— Да, говорих с него през деня.
— Повече ли от един път?
— Май да. Така мисля. Защо?
— Като говорихме последния път, не го споменахте.
— Вие попитахте ли ме? Съжалявам. Няма…
— Помислих си, че може да ви се е сторило важно. Да говорите с убития точно преди убийството.
Отсреща не отговориха.
— Можете ли да си спомните за какво разговаряхте?
— Разбира се. Питаше ме за съвет във връзка със стратегията по един друг случай, върху който работеше. Както ви казах, добре се спогаждахме. Мисля, че таеше надежда, че ще му предложа работа при мен във фирмата.
— Не сте обсъждали споразумението във връзка с процеса?
Отново настъпи пауза.
— Доколкото си спомням, не.
— Въпреки че е заплашвал да възбуди делото още на следващия ден при липса на споразумение за цената?
— Ами тогава щяхме да се срещнем в съда. Това е положението при нас, сержант. Тези неща ги бяхме предъвкали. Нямаше какво повече да говорим.
— И не ви се стори напрегнат, притеснен, разтревожен?
— На мен — не. Изглеждаше съвсем нормално.
— Спомняте ли си какъв беше другият случай, онзи, за който е искал съвета ви?
— Разбира се. Ставаше дума пак за споразумение във връзка с лична обида. Сержант, да не би да съм заподозрян?
— По случая се работи — каза двусмислено Глицки. — Опитвам се да възстановя последните часове на господин Транг. — Но защо да не го каже? — Разполагахте ли с байонети като част от въоръжението ви във Виетнам?
Дотук с ловкостта.
— Звучи ми като покана да се обадя на адвоката си.
— Или просто да отговорите на въпроса.
— Да, имах. С байонет ли е бил убит Виктор?
— Така мислим. Байонетът ви продължава ли да е при вас?
— Не. Военните си го прибират обратно, когато ви уволняват.
— Имате ли нещо против да ми кажете къде бяхте миналия понеделник вечерта?
Чу се въздишка, може би дори примесена с гняв.
— Доколкото си спомням, ходих до игрището за голф, после се върнах тук в кабинета си и работих до късно. Сержант Глицки, защо, по дяволите, мислите, че ми е притрябвало да убивам някого, когото и да е, особено пък Виктор, който, както вече споменах, ми беше симпатичен?
— Не съм казал подобно нещо. Просто събирам цялата информация, до която мога да се добера, с надеждата, че от някой храст може да изскочи заек.
— Намеците обаче са доста обезпокоителни.
— Съжалявам за това впечатление. Архиепископ Флеърти си помисли същото.
— Разговаряли сте с архиепископа? За това нещо?
— Той е най-големия ви клиент, нали?
— За момента. Е, и какво?
— А смъртта на Транг означава, че делото се прекратява…
— Смъртта на Транг означава, че госпожа Деп ще си намери нов адвокат, сержант. Само това.