За Сам Дънкан, която живееше в седемдесетгодишен тухлен апартамент под нивото на земята, беше твърде голям лукс да си позволи каквито и да било мисли. Навярно Куейл бе по-голям поспалан от Барт или нямаше онази чувствителност за фините движения на земната кора, каквато имат обикновено животните, в състояние да предсказват земетресенията. Във всеки случай Куейл нито изквича, нито изръмжа, нито започна да вие, съобщавайки по този начин за събитието. В първия миг Сам още спеше, после изведнъж почувства, че нещо се движи, че нещо се стоварва около нея в момента, когато все още можеше да реагира — и просто зави главата си, докато стената зад леглото поддаваше и изведнъж рухна върху нея.
18
Още преди Кристина да стане, Бил, баща ѝ, отиде до пекарницата в центъра и купи от любимите ѝ кроасани, с пълнеж от шунка и швейцарски крем. Майка ѝ Ирен постави чашата с димящо френско кафе на нощното шкафче и прибра кичур коса зад ухото на дъщеря си.
Тя се размърда.
— Донесох кафето ти — каза Ирен.
Кристина бе пристигнала нощес в десет и половина след шестчасово шофиране на юг към Оджай, без да ги предупреди и те се видяха за кратко, защото бе уморена. Искаше да изкара тук уикенда, за да си почине преди последните изпити другата седмица. Щяха да имат време да се видят като хората. Всички си легнаха рано, към полунощ.
Беше късна априлска утрин и Кристина се изтягаше край басейна по бански. Чувстваше се чудесно. Отново си зададе въпроса защо изобщо живее в Сан Франциско — сред ветровете, мъглата и суматохата. Та тук вече си беше истинско лято, а животът течеше бавно, изпълнен с някаква плавна грация.
Къщата на родителите ѝ бе кацнала отстрани на едно от кръглите хълмчета на височина сто и петдесет метра. Басейнът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще полети в пространството.
Долу в ниското се виждаше градът, блещукащ в кристалния въздух — едно малко теракотено бижу, разположено в зелената пазва на природата. В далечината личаха планината Топа Топа и националният парк „Лос Падрес“, които разнообразяваха гледката. По-наблизо се простираха авокадовите и портокалови горички, игрището за голф, керемидените покриви от детството ѝ — и сега, ако погледнеше надясно, можеше да види покрива на своето училище „Виланова“, мястото, където учеха добрите момичета — католички като нея.
Виждаше и часовниковата кула на пощата и в тишината на утрото се носеше мелодията на „Една вълшебна вечер“. Кулата „свиреше“ популярни мелодии на всеки кръгъл час.
Погледът ѝ продължаваше да се рее. Видя дърветата на „Либи Парк“ в центъра, където бе слушала десетки невероятни концерти — блус, класика, джаз, рокендрол — всички знаменитости от Ел Ей обичаха да идват тук. Тук Холивуд разпускаше.
На езика на индианското племе чумаши Оджай означаваше „гнездо“ и тя си помисли, че името идеално отговаря на мястото. Това бе нейното гнездо, нейният дом. Отново се запита дали щеше да намери някога друго подобно място.
Майка ѝ се зададе от къщата, понесла на един поднос чай с лед. Тя работеше в брокерската къща на мъжа си като помощник, но днес си бе взела свободен ден, за да се види с дъщеря си.
Ирен Карера имаше орехов тен от прекомерното излагане на слънце. Стегнатото ѝ, благодарение на редовните упражнения, тяло все така продължаваше да е десет килограма над нормата, но това не ѝ пречеше да има самочувствието на красива жена, както, между другото, смятаха и всички наоколо. Обичаше да се разхожда около басейна с изрусена коса и позлатени чехли и хората я мислеха за празноглава. Но не и Кристина.
Ирен седна на плетения стол до шезлонга на дъщеря си, остави на масичката подноса с каната и чашите и сложи салфетки от двата края.
— Правилно избра кога да дойдеш. В Сан Франциско е имало ново земетресение.
Кристина скочи.
— Силно ли е било?
Майка ѝ ѝ подаде чашата.
— Казват, че било средна хубост. Макар че, мен ако питаш, всичките са еднакво лоши.
— Мен питай за това.
— Искаш ли да се обадиш на някого?
— Не, не. В такива случаи, мамо, не обичат да се претоварват телефонните линии. А и — отпи глътка тя, — няма на кого.
Майка ѝ се облегна назад и посочи лявата ръка на дъщеря си.
— Двамата с татко ти забелязахме, че нямаш халка. Но не искахме да те притесняваме вчера вечерта. Предполагам, че няма да се видим с Джо.
— Май да. — Кристина въздъхна. — Решението е мое. Нищо нямаше да излезе от връзката ни.
Около минута Ирен се залисваше с чая си с лед — добавяше лимон, захар, мента.