Какво толкова, помисли си. Ето баща ѝ, ето и Марк Духър. Двама истински мъже. Значи не беше невъзможно. Просто трябваше да остави всичко на времето, да си гледа работата и да си живее живота.
Розовото се преливаше почти незабележимо в седефено. Тя още стоеше до вратата, разтърсена от третото си прозрение през тази седмица. Първото бе, че не обича Джо. После я бе осенило нещо по-дълбоко — нещо наистина различно и значимо — че в отношенията им с Марк Духър имаше нещо, което трябваше да се превърне в част от същността ѝ оттук нататък, в част от нейното бъдеще, каквото и да беше то.
И накрая, наблюдавайки родителите си, бе достигнала до третото откровение — че още се бои от жълтата напаст, толкова я е страх да не я ухапят, че не смее да излезе навън. Ето защо все попадаше на мухльовци.
Колко ясно бе това, но и колко объркващо: винаги ще има някаква жълта напаст по време на иначе прекрасните вечери, но тя никога няма да бъде ужилена. А поемеш ли риска да бъдеш ужилен, можеш да бъдеш там, където ти се иска.
С малко късмет това беше единственият начин да стигне дотам, където се намираха родителите ѝ.
И където тя страшно искаше да се озове.
19
— Ама какво може да ти се случи на теб — каза Уес. — Защо трябва да се чувствам задължен да те питам? Апропо, хубаво ме подсети. Изненадан съм как така в задния ти двор не е зейнала някоя яма, пълна със злато.
— Не ти ли казах за нея? — прегърна Духър приятеля си през раменете. — Майтапех се — допълни той. — Как ти е лицето?
Уес имаше седем шева и бе ваксиниран против тетанус. На лицето му се мъдреха две лепенки, едната под виолетовото ляво око, а другата встрани на устата.
— Хайде стига с неприятностите.
— Не, кажи как е лицето ти?
Фаръл го погледна косо.
— Нищо му няма.
Беше петък, малко преди обед, на другия ден след земетресението. Двамата се намираха в кабинета на Фаръл; Духър се настани в разръфаното кресло. Приятелят му прибираше книгите обратно по рафтовете. Барт, без да издава с нищо, че е изживял стрес, спеше под масата.
— Как е положението в твоя офис? — попита Уес. — Не ми казвай, знам, че не е мръднал.
— Щетите са незначителни. Зданието е сравнително ново, с всичките съвременни екстри. Тези сгради много-много не се раздрусват.
Фаръл се обърна като попарен.
— Значи признаваш, че няма поражения, така ли?
— Нищо съществено. Някои от рафтовете са изпопадали, както тук.
— Не както тук, Марк! Не както тук. Тук по всички стени има пукнатини, ако не си забелязал, всичко трябва да се пребоядиса, в каналите има мазилка, банята е протекла, нямам една книга, която да не е на пода. — Той кръстосваше наоколо, сочеше с ръце, навиваше се все повече и повече. — Този прозорец, провери, ако искаш, не е нищо друго, освен парче шперплат… — Уес дълбоко въздъхна. — Не и не! Решително не е както тук.
Барт се размърда, изджафка и отново задряма.
Изпълнен със съчувствие колкото един палач, Духър простря напред ръка:
— Du calme, Уесли, du calme.
— Du calme друг път. Лесно ти е на теб. — Фаръл отпусна рамене, отиде до бюрото си и се хопна отгоре му. — Знам, че на тоя свят няма никаква справедливост и всичко се развива единствено по законите на случайността и така нататък — но едно не мога да проумея: защо цялата тая шантава случайна гадост все на мен ще се случи.
— Мирише ми на височайша Милост — каза Духър.
— Изобщо не ми пробутвай тия католически глупости.
— Не става дума за такава милост — преметна крак върху крак Духър, който искрено се забавляваше. — Нашата госпожица Милост се родила грозна като греха, сляпа с едното око, еднокрака, плешива, на тринайсет години хванала рак, с една дума — пълна каша. Умира в адски мъки и се явява пред райските порти. Бог я съглежда и виква: „Милост, ти ще отидеш в ада“.
„Но защо — пита тя, — защо, Господи? Опитах се да бъда праведна, да ти угодя, страдах през целия си живот…“
„Не знам, Милост — отвръща Бог, — просто има нещо в теб, което ме отвращава.“
Фаръл клатеше глава.
— Разбирам защо тази шега така те забавлява. Ти си късметлията. Аз, от друга страна, съм един прокълнат човек.
— Е, стига глупости, Уес. Хората…
— Трай! Трай! Знам какво ще изтърсиш. Че хората сами градят щастието си. Точно това ще ти надрънка всеки щастливец на света, а това са пълни лайна! — Той скочи от бюрото и настъпи опашката на Барт.