— Джаф!
— Я млъквай, псе! Не искам изобщо да те чувам. — Той отново се обърна към Духър. — Виж ме, Марк. Виж ме. Жилището ми е с краката нагоре, офисът ми е потрошен, а шибаното ми куче — най-добрият отдушник на човека — едва не ми прегриза гърлото… — Уес отново се закандилка към бюрото, впил поглед в обущата си.
— Уес…
— Съжалявам. Превърнал съм се в абсолютен хленч, нали? Но трябва да ти призная, че понякога бремето на това, което би трябвало да изглежда случаен лош късмет, ми идва малко в повече. Не че искам да ти се случи нещо ужасно, но задавал ли си си някога въпроса защо злото все те подминава? Дали това не е някакво послание към мен? Господи Исусе.
— Я се стегни. — Духър стана от стола, отиде до приятеля си и го прегърна. — Стига. Аз те обичам, Уес, знаеш това. Щом имаш нужда от помощ тук — добре, ще ти изпратя някои от помощниците си. Това се отнася и за жилището ти. Пари ако ти трябват, каквото и да е, ще го имаш. Ако искаш, мога и лицето да си цепна на две места, че да рукне малко кръв.
Фаръл го погледна и поклати с отвращение глава.
— Аз съм един непрокопсаник, нали?
Духър го ощипа по бузата.
— Но пък си хубавец. Хайде, ела да те черпя един обяд.
Заведението не бе от най-лъскавите, но китайската кухня беше пикантна, топла и превъзходна. Масите бяха само шест и Фаръл не пропусна да отбележи, че всяка седмица по два пъти идвал тук, но никога не заварвал свободна маса.
Марк Духър обаче смело влезе през вратата и на една от масите имаше табелка с неговото име и разбира се, нямали нищо против и кучето да влезе. Собственикът имаше същото. Това накара Фаръл да се учуди на висок глас дали изобщо има някоя страна от битието на Духър, недокосната от щастливата съдба.
— За протокола можеш да отбележиш, че имам няколко отчуждени намръщени деца, а твоите не са такива.
— Аз никога не виждам децата си — възрази Фаръл.
— И все пак, когато ги видиш, не изгарят от омраза към теб, нали?
— Е, не. Поне аз не мисля така.
— А моите ме мразят. Проваленият ми син артист, който носи името ми, ме мрази. Дъщеря ми, лесбийката, ме мрази. Онзи негодник, царят на ски борда, и той ме мрази.
— Те не те…
— Повярвай, мразят ме. И ти го знаеш. Не знам това щастие ли е, или не, но знам, че не е хубаво. И причината трябва да е някъде в мен.
— Добре, това вече е сериозно. Животът ти наистина не е съвсем гладък. Извинявай.
С малкото си показно за това как един мъж трябва да преодолява болката Духър окуражи донякъде Уес.
— Животът е такъв — каза той. — Непрекъснато ни удря през лицето. И докато сме на тази вълна, за какво мислиш, че те потърсих тази сутрин? За да чуеш още за моя лош късмет. Но вече сериозно. Става дума за работа.
— Каква работа?
— Искам за известно време да те ангажирам като мой личен адвокат.
Фаръл замръзна, тъкмо поднесъл шишчето към устата си.
— Слушам те.
— Виктор Транг.
— Какво за него?
— Мисля, че полицията смята, че аз съм го убил.
— Я стига…! Ти? Шегуваш ли се?
— Де да беше така.
— А от къде на къде им е хрумнало това?
— Не знам. Не съм убеден сто процента, че мислят така, но това ченге Глицки ме извика онзи…
— Глицки ли?
— Да, така се казва. Защо, познаваш ли го?
— Той движеше последното ми дело, за Левън Коупс. Здраво пипа гадината.
— Е, това звучи окуражаващо. Дано и в този случай да постъпи по същия начин.
— И какво, той мисли, че ти си убил Виктор Транг? Защо?
— Не се впрягай толкова, Уес. Не съм съвсем сигурен. Но вече два-три пъти ме вика, разиграва ме, задава въпроси — къде съм бил, дали съм разговарял с Транг. Такива неща.
— И ти се хвана на въдицата му?
Духър сви рамене.
— Разбира се. Нямам какво да крия. Защо да не говоря с него?
— Това няма никакво значение. Основно правило е никога да не разговаряш с ченге за твоите действия по времето, когато е извършено дадено престъпление, без присъствието на адвоката си.
— Но аз не съм бил…
— Няма значение. Какво те питаше? Ти какво му отговори?
— Това означава ли, че се ангажираш със защитата ми?
Фаръл кимна.
— Че разбира се. Ти какво си мислиш?
В петък, малко след пладне, Глицки крачеше по коридора на четвъртия етаж към отдел „Убийства“. Сутринта му бе минала в разпити на свидетелите, които живееха от двете страни на жилището на седемдесетгодишния нещастник, оказал се за зла беда притежател на оръжие за самозащита. Навярно последната мисъл на човека е била, че пистолетът ще му е от полза, ако грабителят нахлуе в дома му.