— Джани.
— Точно така беше. Благодаря.
— Кабинетът на господин Духър.
— Джани ли е на телефона?
— Да.
Още едно представяне, още един преодолян бюрократичен риф, след което Глицки каза:
— Джани, налага ми се да уточня някои неща, които ми каза шефът ви. Става дума за рутинна практика…
Оказа се, че Джани си спомня за обаждането на Транг в деня на убийството. Той позвънил към обяд и оставил спешно съобщение, щом Духър се върне, да му се обади.
— Ставаше дума за окончателните условия на споразумението, нали така?
Джани млъкна, питайки се навярно дали не казва нещо излишно. Глицки не искаше да се проваля.
— Съжалявам — каза той. — Аз поне останах с такова впечатление. — Нека тя да си мисли, че знае всичко това от Духър.
Джани се хвана и продължи:
— Господин Транг ми напомни да кажа на господин Духър, че трябва да се чуят преди пет, не по-късно. В противен случай щял да задвижи процедурата и да подаде допълнената жалба още на следващия ден.
И така, обаждането на Транг до Духър е било във връзка със споразумението. Джани бе казала достатъчно. Това автоматично превръщаше Духър в лъжец.
Ако казаното бе истина, в най-лекия вариант то драматично увеличаваше шансовете Духър да крие нещо, а в най-тежкия просто той да е убиецът.
Глицки сподели версията си с Франк Батист. Лейтенантът седеше в кабинета си с ръце на бюрото. В едната държеше молив и поклащаше глава.
— Вярвам ти, макар че щях да бъда още по-щастлив, ако имаше идея защо го е направил.
— Нали точно ти поне един милион пъти си повтарял, че главното в нашата работа не е мотивът, а доказателството.
— Да, казвал съм го и съм бил прав.
— Тогава?
— Какво тогава? Къде са ти доказателствата в такъв случай? — Батист продължаваше да барабани с молива. — Защото сме наясно, че не би могъл да посочиш никакъв мотив.
Но Глицки нямаше намерение да загърбва току-така темата. В своята практика той бе установил, че хората не ги убиват толкова често — не и техни познати — ей така, без нищо.
— Виж, Архиепископията е най-големия клиент на Духър. Ако загубеше делото, щяха да го разкарат.
— Защо смяташ, че би се получило така?
— Защото нямаше да си е свършил работата, която да доведе до спечелване на процеса.
— И какво от това?
Глицки се ококори.
— Защото, Франк, една загуба в съда би била голям политически удар за архиепископа.
— Значи, за да не допусне провал, Духър убива Транг? Навлизаш в сферата на фантастиката, Ейб.
— Знам. Но това ми хрумна.
Батист се изпъна, удари още два-три пъти с молива по масата, разтри врата си.
— Сигурен ли си, че не си вдигнал мерника на Духър, просто защото нямаш други заподозрени?
— А може би няма други заподозрени, защото той го е извършил, Франк.
— Може и така да е. — На Батист не му се спореше и затова развя бяло знаме. — Е, добре, разговорът ни беше поучителен и забавен. И друг път трябва да си говорим така. Върнахме се в изходната точка, нали? Че няма мотив. Да оставим тогава мотива на мира. Ти дойде, за да ме запознаеш с доказателствата. Истината е в доказателствата. Какво имаш налице?
Но нямаше кой знае какво. Глицки бе получил разрешението за достъп до телефонните разговори на Духър, като бе изтъкнал пред съдия Аренсън стария юридически аргумент, че всичко е възможно. Съдията го познаваше чудесно и бе наясно, че той няма да злоупотреби с привилегията си.
Сега въпросът бе дали информацията от записите на телефонните разговори — трите обаждания, съвпадащи с бележките в компютъра на Транг — може да доведе до възбуждане на съдебно дирене. Глицки знаеше, че съдията няма да му подпише заповедта за по-решителни действия, които той се канеше да препоръча — обиск в къщата, колата и службата на Духър и така нататък — преди да има нещо реално, без значение дали веществена улика или нещо друго, което да подкрепя голите подозрения на Глицки.
Той се бе надявал, че телефонните обаждания ще се окажат достатъчни, но щом Батист не мислеше така, и съдията щеше да е на подобно мнение.
— Да не би днес да ти е кофти ден, Франк, или какво?
Барабаненето на молива започна пак.
— Какво доказват те, Ейб? Телефонните обаждания.
— Духър каза, че били разговаряли върху някакво дело за лична обида. Но бележките на Транг сочат, че се касае за споразумението. — Още докато изричаше тези думи, Глицки бе наясно с опровержението, което ще последва и което би било съвсем основателно.
— Значи цялата работа е „ама казал това, ама казал онова“.
— Обаче секретарката на Духър, Джани, потвърди информацията от бележките на Транг.
— Тя не е чула последните две обаждания.
— Защо му е на Транг да води измислени бележки във връзка с обажданията? Това просто е нелепо.
Батист стисна молива.
— Ейб, дори и да са разговаряли за споразумението, дори и Духър да лъже, пак не разполагаме с нищо. Може пък Духър да е спял с гаджето на Транг.
— Или с майка му — каза Глицки. — А защо не и с двете.
Батист оцени казаното.
— Ето че най-сетне попаднахме на следа.
Глицки плътно стискаше устните си в израз на безсилие, а белегът му набъбна.
— Трябва ми разрешително за обиск. Да надникна в мръсното пране на нашия човек.
Батист мислеше другояче.
— Аренсън няма да го подпише, не и въз основа на това, с което разполагаш до момента. Трябва ти още нещичко. Какво стана с байонета?
— Не го е донесъл вкъщи от Виетнам — отговори Глицки, но бързо млъкна.
Батист широко се усмихна.
— Според неговите думи.
— Боже, какъв глупак съм! Ами съпругата?