— Обаче секретарката на Духър, Джани, потвърди информацията от бележките на Транг.
— Тя не е чула последните две обаждания.
— Защо му е на Транг да води измислени бележки във връзка с обажданията? Това просто е нелепо.
Батист стисна молива.
— Ейб, дори и да са разговаряли за споразумението, дори и Духър да лъже, пак не разполагаме с нищо. Може пък Духър да е спял с гаджето на Транг.
— Или с майка му — каза Глицки. — А защо не и с двете.
Батист оцени казаното.
— Ето че най-сетне попаднахме на следа.
Глицки плътно стискаше устните си в израз на безсилие, а белегът му набъбна.
— Трябва ми разрешително за обиск. Да надникна в мръсното пране на нашия човек.
Батист мислеше другояче.
— Аренсън няма да го подпише, не и въз основа на това, с което разполагаш до момента. Трябва ти още нещичко. Какво стана с байонета?
— Не го е донесъл вкъщи от Виетнам — отговори Глицки, но бързо млъкна.
Батист широко се усмихна.
— Според неговите думи.
— Боже, какъв глупак съм! Ами съпругата?
Ако тя го поканеше вътре, нямаше да има нужда от съдебна заповед.
Пазеше в чекмеджето на бюрото си бяла риза и официална вратовръзка, останали от някакво забравено вече явяване пред съда. Той се преоблече в мъжката тоалетна и замени до утре авиаторското си яке със сивото спортно палто на Франк Батист. Ръкавите му бяха малко къси, но в раменете не го стягаше. Щеше да свърши работа.
Застанал пред полуотворената предна врата и с полицейската значка в ръка, той се представи на Шийла Духър. Когато излизаше от Съдебната палата, времето бе слънчево, макар и ветровито, но тук, само на километър и нещо от океана, бе паднала мъгла и остър вятър пронизваше костите му. Но той не му обръщаше внимание. Дори в момента атмосферните условия работеха в негова полза.
— … по случая „Виктор Транг“. Запозната ли сте?
— Да. Случилото се е такава трагедия. Марк го преживя много тежко.
— Знам. Исках да мина малко по-късно, за да заваря и съпруга ви, но се случих наоколо и предположих, че бих могъл да си спестя известно време. А и без това се канех да ви задам няколко въпроса.
— На мен?
— Да, госпожо.
— За какво? Аз дори не познавах Виктор Транг.
Глицки сви рамене.
— Но знаете къде е бил мъжът ви в нощта на убийството.
— Да. Всъщност, не знам. Да не мислите…?
— В момента нищо не си мисля, госпожо Духър. Но е факт, че вашият съпруг е бил един от последните хора, които са разговаряли с Виктор Транг измежду тези, които ние познаваме. Тъй че, колкото и невероятно да ви звучи, той също е заподозрян. А вие бихте могли да разсеете тези подозрения още сега. Беше ли си той вкъщи през онази вечер в понеделник преди една седмица?
Забеляза, че тя е сграбчила дръжката на вратата, чертите на лицето ѝ се бяха втвърдили, а очите ѝ играеха.
— Мисля, че трябва да се обадя на Марк — заяви жената.
— Бихте могли да го направите, но сама разбирате, че всичко, което ми кажете преди разговора си с него, би имало по-голяма стойност. Може да потвърдите алибито му още сега и това ще сложи край на всякакви подозрения. — Той допълни заговорнически: — Наистина, госпожо. Ще направите едно добро дело.
Тя се поколеба за момент, а сетне каза:
— Вечерта в понеделник. Отиде на игрището за голф, мисля. Мога да проверя.
— Същото каза и съпругът ви — усмихна се Глицки. — Виждате, че не е толкова страшно.
Вятърът се бе засилил и Шийла Духър сякаш чак сега забеляза това.
— Съжалявам, сержант. Искате ли да влезем вътре, за да не ни притеснява времето.
— Не бих имал нищо против, щом ме каните.
Тя му предложи чаша чай. Седяха от двете страни на мраморния бар в осветената от дневната светлина кухня, която имаше размери почти колкото двустайното жилище на Глицки. През френските прозорци се виждаше част от поддържаната морава с леха от ранни жълти нарциси и голите корени и стъбла на градината от рози.
Той отпи бавно от чая, преглътна и заговори.
— Госпожо Духър, вашият съпруг бе много разстроен от смъртта на Виктор Транг. Той ме попита дали не би могъл да подпомогне с нещо нашето разследване.
На лицето ѝ бе изписан израз на добронамерена загриженост и Глицки мимоходом отбеляза този факт. Но, което бе по-важно, това означаваше, че Духър не е споделил с нея факта, че е заподозрян.
— Марк е такъв — отвърна тя и зачака полицаят да продължи по-нататък.
— Не бях се замислял върху това, докато не установихме, че Транг е бил наръган с байонет.
— Боже, какъв ужас!
Той кимна.