— На ваше място бих проверил в болниците — повтори той.
След като веднъж Шийла Духър бе признала, че съпругът ѝ е притежавал байонет — въпреки че не го откриха в гаража — Глицки предполагаше, че оттук нататък заповедта за обиск няма да представлява никакъв проблем.
Той попълни нов екземпляр и го занесе долу при дежурния тази седмица съдия на име Мартин Аренсън. Но Аренсън, подобно на много други, се занимаваше с разчистване на щетите от земетресението. Той бе прехвърлил съдебните си задължения на друг градски съдия, Ан Конър, но тя не възприе с овации тезата на Ейб за предполагаема вина. След отказа ѝ да подпише заповедта, Глицки изпадна в шах. Щом веднъж съдия от Градския съд откажеше да подпише някоя заповед за обиск, колегите му до един щяха да сторят същото.
Разбира се, старото куче Глицки разполагаше и с друга възможност, която нееднократно бе използвал в миналото при екстрени ситуации. Той можеше да отиде направо във Върховния съд и да вземе подпечатана заповед от някой от съдиите от Висшия съдебен състав. Там го познаваха отлично, защото повечето дела, които бе съпровождал, бяха за убийства. Но трябваше да побърза, преди Духър да има възможност да се отърве и от други улики или да скрие още нещо.
— Но съпругата не може да свидетелства срещу него — каза съдия Оскар Томасино. Заповедта за обиск лежеше пред него върху празното бюро в очакване на подписа му. Той бе изслушал разказа на Глицки, но също не се бе зарадвал на идеята му за предполагаемата вина. — Не съм ли прав? Нищо не насочва вниманието към този човек, освен твоето съмнително от правна точка нахлуване в дома му.
— Господин съдия, съпругата ме пусна вътре.
Томасино махна с ръка. На възраст бе около шейсетте. Сивата му коса бе подстригана като четка. Имаше грубо лице с кафяви петна и репутацията на правен фанатик.
Беше петък вечер. Съдията си бе тръгнал за вкъщи след една изнурителна седмица, минала под знака на земетресението, което бе опропастило много текуща работа, но Глицки го бе настигнал на задния вход и се бе опитал да го върне отново на работното му място с всичките произтичащи от това последствия. Магистратът бе склонил, но само като проява на добра воля, а не в качеството на служебно ангажирано лице. И сега не показваше никакво предразположение да окаже съдействие. Само движеше нагоре-надолу по стар навик рунтавите си вежди, пронизваше Глицки с очи и мълчеше.
— Не се нуждая от нейните свидетелски показания, Ваша Светлост — повтори Глицки. — Просто ми трябва да надзърна малко в къщата.
Съдията гладеше с ръце ламинираната повърхност на бюрото си.
— Ейб, не забравяй, че става дума за виден човек, не за някой от нашите боклуци, макар че от гледна точка на закона това няма никакво значение. А на всичкото отгоре какво ми казваш — че не си открил нищо подсъдно в записите на телефонните разговори, така ли?
Глицки нямаше къде да ходи и малко или много призна този факт, като обаче се опита да смекчи смисъла му, споменавайки за някакви пречки. Томасино обаче го прекъсна:
— Аз не забелязвам такова нещо, Ейб. — Съдията изправи гръб, докато обмисляше следващите си думи. — Знаеш, че този номер с идването във Върховния съд, когато си бил отрязан от Градския, е доста коварен. Наясно съм с твоя силен инстинкт; даже допускам, че може да си прав. Но нещата, които ми предлагаш, не ми стигат. Ето, и Конър е била на същото мнение.
— Господин съдия…
Томасино отново вдигна ръка.
— Съзнавам, че точно сега не можеш пак да отидеш в Градския съд. Но трябва да ми предоставиш още мъничко информация. Ако откриеш нещо, ела направо вкъщи, ще си бъда у дома през целия уикенд. И аз ще разпиша заповедта. Но имам нужда от нещо, на което да се опра. Между другото, знаеш ли изобщо къде е бил той въпросната вечер?
— Убивал е Виктор Транг.
Лицето отсреща се вкамени, а веждите отново заподскачаха.
— Добре, добре. Но той какво казва?
— Че бил на игрището за голф, а после се върнал в кабинета си и работил до късно.
— Ето, ако е станало така, навярно някой го е видял. Или пък не го е видял.
— Да, би трябвало да сте прав.
— Е, пожелавам ти късмет — каза съдията. — Приятна събота и неделя.
Глицки щеше да е луд, ако припнеше със снимката на Марк Духър в ръка да обикаля игрищата за голф в града и да пита служителите дали специално не си спомнят да са виждали този човек преди седмица и половина. Ако и за миг допуснеше, че по този начин може да постигне някакви резултати, без съмнение така и щеше да постъпи. Във всеки случай вярваше в думите, които бе изрекъл пред Томасино. През онази вечер Марк Духър не бе играл на голф, а бе убил Транг.