Но като теглеше чертата, винаги стигаше до едно и също нещо — че нямаше подписана заповед за обиск, която да му позволи да открие едно-друго, така че какво, по дяволите, му оставаше?
Потънал в размисъл, той стоеше във фоайето на Съдебната палата пред асансьорите с ръце в джобовете, без да обръща внимание на тълпите, изнизващи се навън за уикенда.
— Чай с много лимон ли си пил, Ейб? — попита Аманда Дженкинс, помощник областният прокурор, с която се бяха сблъскали във връзка със случая Левън Коупс. Тя се бе отделила от множеството и усмихнато гледаше към него. — Тази гримаса е толкова типична за теб.
— Няма да повярваш, но наистина току-що изядох един лимон. — И той показа неподписаната заповед. — Но това, което осмисли деня ми, бе реакцията на Томасино.
Дженкинс грабна формуляра и го прегледа набързо.
— Всичко изглежда наред. Къщата, колата, офиса и така нататък. Какъв ти е проблемът?
— Сигурно забелязваш, че онзи съдия отличник не го подписа. Оказа се, че първоначалният ми заподозрян се явява нещо като стълб на обществото, тъй че на него, богоравния съдия, му била необходима къде-къде по-уважителна вероятна причина, отколкото на нас, простосмъртните.
— А-а, демокрацията…
— Не е ли знаменито? Тъй като нямам улики, не мога да получа и разрешение да потърся някакви улики.
— Системата е направо превъзходна — съгласи се Дженкинс. — Но в крайна сметка, с какво разполагаш? Открил ли си нещо? Не може да не разполагаш с нищо.
Глицки започна да разказва на Аманда за подозренията си, за онова споразумение, за разминаването в показанията на Марк Духър, от една страна, и майката и приятелката на Транг, от друга, за съмнителното алиби, за това, че байонетът, както изглеждаше, е изчезнал мистериозно съвсем навреме и накрая за разрешението, подписано от съдията, да се запознае с телефонните разговори на Духър.
— Но сред тях няма начин да фигурират разговорите от телефона в колата му, нали?
— Да. Но какво от това?
Обичайното сурово изражение на Дженкинс се промени. В очите ѝ блесна вълнение.
— Имаш ли време да изчакаш до пет, да пием едно кафе? Може би не всичко е изгубено.
Почти празното приземно кафене създаваше усещането за пещера, която ечеше от работата на чистачите. Глицки и Дженкинс взеха две картонени чашки с кафе от дългия тезгях от неръждаема стомана и седнаха един срещу друг на една от сгъваемите масички. Аманда вече се бе впуснала в обяснения за новия високотехнологичен издирващ способ, открит като страничен продукт на клетъчната телефонна мрежа.
— Никога не си чувал за това — палеше се тя, — защото още никой не го е използвал, за да открие къде е бил даден абонат. Обикновено го използват, за да издирят къде се намира в момента човекът.
— Е?
Тя обаче забеляза, че Глицки още не може да влезе в час.
— Ейб, спомняш ли си онова отвличане на дете с откуп в Оукланд миналата година? Похитителят звънеше на семейството на отвлеченото дете през пет минути, напомняйки за откупа, като променяше мястото за предаването му, за да бъде сигурен, че няма да бъде пусната „опашка“, с една дума, обичайните работи. И ще познаеш ли какво се случи? Тъй като обажданията били от телефона в колата, едно от нашите момчета се сети за някаква статия в едно списание, от онези, които често захвърляме. Напъна си мозъка и се обади в телефонната компания с въпроса дали има някакъв начин, дори, ако се наложи, и по-грубичък, с който да се открие мястото на обаждането от клетъчен телефон. Знаеш ли каква е системата?
— Слушам те.
— Едно толкова голямо населено място като Оукланд разполага с поне десет кули, пръснати около града — или клетки, според наименованието им. Дотук ти е ясно, нали? Те работят като комбиниран приемател/предавател. Ако си в колата и водиш разговор, значи ще се придвижваш от една клетка към друга, а разговорът се записва.
— Така.
— Но, и тук е тънкостта, вътре във всяка клетка има едни пресечени конусчета, които приемат сигналите. Та похитителят говори по телефона и пак звъни, и пак, и пак. А нашите откриват точно кулата, около която се движи колата, и го закопчават.
Глицки кимна. Аманда беше съвсем права. Ако всичко бе вярно, чудесно.
— Но не виждам на мен какво ще ми помогне това в случая — въздъхна той.
— Аз също, Ейб. Но нали Томасино ти е казал, че му трябва още нещичко за предполагаема вина? Може би твоят заподозрян се е намирал на петнайсет километра от мястото, на което казва, че е бил. Или нещо подобно. Докажи, че лъже. По дяволите, нали разполагаш с разрешение за телефонните разговори. Използвай го до дупка.