Къщата бе празна, беше сам. Момчетата щяха да останат при едно приятелско семейство, докато Глицки успееше да намери време да се срещне с детегледачката/икономката, която щеше да наеме.
През първите пет дни след смъртта на Фло бе говорил с две приятни на вид млади жени, но и двата разговора завършиха катастрофално. Глицки знаеше, че причината е в него — и себе си нямаше да наеме в това състояние. Трябваше да си даде седмица-две, за да посвикне с мъката, гнева, отчаянието.
Опитваше се да не се отчайва, повтаряше си, че няма защо да бърза, че са минали едва няколко дни. Щеше да намери някого.
Новото легло беше персон и половина. С Фло имаха голямо легло, но през първата нощ след смъртта ѝ той не намери сили да легне в него. Знаеше, че ще се върти, докато се мъчи да заспи, с почуда непрекъснато ще открива, че нейната половина е празна. Затова през първата нощ спа, или по-скоро се опита, на дивана в дневната. На следващия ден се обади в Армията на спасението, оттам дойдоха и го взеха. Но дори и това по-малко легло му се струваше огромно.
Беше все още облечен, разтъркваше очите си и мижеше срещу дигиталния циферблат. Посегна за слушалката.
— Глицки.
— Ейб, обажда се Франк Батист. Знам, че си в отпуска и можеш да ми откажеш, но ме намериха вкъщи и ме помолиха, и аз помислих, че ще искаш сам да прецениш. Обади ни се някакъв пощурял съпруг от Сейнт Франсис Ууд. Жена му била намушкана. Мъртва е.
— Хубаво.
— Мъжът беше Марк Духър. Жената е съпругата му.
Краката му се спуснаха на пода.
— Прати някоя патрулна кола, която е наблизо. Ще дойда с нея.
Глицки не чу как Батист започна да го пита дали е сигурен, че не е длъжен… Вече беше затворил.
Спомни си къщата по-ясно, отколкото предполагаше. Работата му налагаше да влиза в много домове и в спомените му всички си приличаха. Но тази къща беше различна. Покритият с плочки преден двор зад ниската зидана ограда, кулата отпред, полувграденият вход, широката морава с петдесетгодишното магнолиево дърво, което цъфтеше и насищаше с аромат ясния и топъл въздух.
Глицки спря за минута и огледа осветената предна фасада на къщата. Някой се движеше в кулата, но щорите му пречеха да го види ясно.
Камионетката на моргата още не беше дошла, но на алеята бе спряла линейка. На улицата бяха паркирали три пристигнали по-рано черно-бели патрулни коли. Жълтата лента, която обозначаваше сцената на престъплението, заграждаше голямо пространство около алеята и през моравата. Вътре в него си говореха няколко униформени полицаи.
Глицки трябваше да се сети, че това е Сейнт Франсис Ууд и че тук полицията пристига след минути, а не след часове, както се случваше в не толкова бляскавите квартали.
Насочиха го към алеята и до линейката той видя трима други мъже. Двамата униформени трябваше да са лейтенантът и сержантът от областния участък Таравал. Третият зърна Глицки и тръгна към него. Беше Пол Тию.
По препоръка на Глицки, Тию бе прехвърлен на пълно работно време в отдела за смъртните случаи и бе на смяна, когато му бяха предали обаждане с код 802 — а именно, смъртен случай. Тию се обади на Батист и по тази причина Ейб беше тук сега.
Срещнаха се по средата на алеята. По-нагоре той забеляза светлината, която идваше от отворена странична врата.
— Къде е Духър?
— Долу в библиотеката, до кулата. С него са няколко от нашите. — Тию започваше да се учи на жаргона и вече знаеше как да отговаря на въпроси.
— Значи ще чакаме.
Те се приближиха към полицаите от Таравал — лейтенант Арманино и сержант Дорни — и Тию представи Глицки. Арманино обясняваше на инспекторите от отдел „Убийства“ от централния полицейски участък колко добре охранявано е мястото. Жената горе била всъщност мъртва. Когато дошли, тя си била очевидно и напълно мъртва. Затова не преместили тялото и не пипнали нищо.
Тию имаше нужда да говори.
— Намушкана в леглото си, Ейб. Прилича на кражба, която е прераснала в нещо друго, може би опит за изнасилване. Чаршафите и одеялата са доста разхвърляни. Много кръв — трябва да го е порязала.
С ръце в джобовете, Глицки кимна.
— Добре, хайде да влизаме.
— Преди това, сержант — прекъсна го Арманино, — има още няколко неща. Санитарите и отговорилите на обаждането полицаи бяха тук, когато дойдохме, но не се бяхме забавили много. Никой друг не е ходил по алеята. По нея не се вижда кръв, но може и да е капнало малко или да е пръснало. Не искам да се минава оттам, докато не дойдат колегите от криминалния отдел да огледат мястото. — Арманино си падаше по подробностите. Глицки си помисли, че точно затова е станал лейтенант. — Но междувременно едно от моите момчета — той махна с ръка към полицаите на алеята, — намери това. — Лейтенантът подаде на Глицки найлонов плик, в който имаше нещо бяло с червени капки.