Глицки го пое.
— Какво е това?
— Хирургическа ръкавица. Беше в мръсотията до задната врата, откъдето очевидно е излязъл извършителят. Може и оттам да е влязъл. Между другото електрическата крушка — той отново махна с ръка в същата посока, — не светеше, беше отвинтена.
— Отвинтена?
Арманино кимна.
— Дорни си сложи ръкавици, отново я завъртя и тя светна. И това.
Още един, по-голям плик, в който като че ли се намираше оръжието на престъплението — качествен кухненски нож.
— Острието е доста чисто, нали?
— Изтрито е.
— Но горе кръв има много?
Арманино сви рамене.
— Ще видите. — Това вече не му беше работа. Нито пък го интересуваше какво разбира Глицки под „много“. Просто докладваше какво бяха открили той и хората му.
— Нещо друго?
Арманино погледна Дорни и сержантът кимна. Тези двамата бяха като добре смазана машина. Точни ченгета.
— Засега мисля, че не.
— Добре, Пол — обърна се към него Глицки, — хайде да влизаме.
До вратата той се обърна и тихо добави:
— Благодаря ти, че си казал на Батист да ми се обади.
През страничната врата се влизаше в перално помещение с покрит с черни и бели плочки под, с пералня и сушилня. Минаха през красивата кухня с мраморен плот, където веднъж Глицки беше пил чай с Шийла Духър.
От кулата се чуваха гласове, но Глицки последва Тию, който тръгна към фоайето. Двамата се изкачиха по стълбите на втория етаж. Като че ли всички лампи в къщата светеха.
Подът тук бе покрит с голяма кръгла рогозка с индиански мотиви. Двете облицовани с ламперия врати отляво бяха затворени.
Спалнята беше огромна и добре осветена. Двойни френски прозорци водеха към балкона. Имаше два гардероба от тъмно дърво и отворена врата, през която Ейб видя будоара и зад него, банята.
Жената лежеше по диагонал на огромното легло в странна поза — полуобърната, едната ѝ ръка беше под нея, а другата — опъната. Глицки се спря, за да обхване с поглед картината. Нещо, не можеше да определи какво, му се стори странно. Тя като че ли беше пусната върху леглото.
Спомни си лицето ѝ и я погледна. В последните мигове на Шийла Духър не бе имало гняв — лицето ѝ беше забележително спокойно. Косата, леко разбъркана от съня, още носеше следи от последното сресване и по нея не се виждаше кръв.
Но пък наоколо имаше. Напръсканата с кръв бяла памучна нощница беше набрана около врата ѝ така, че покриваше само лявата ѝ гърда. Виждаше се една рана — дълга около два сантиметра цепнатина, от която се точеше кафявочервеникава панделка. Бикините ѝ все още бяха на нея, въпреки че бяха свлечени насила надолу и разкъсани.
Глицки се изправи и отстъпи крачка назад, за да погледне нещата от по-широк ъгъл. Не можеше да се съгласи с Тию за количеството кръв. Но знаеше, че кръвта е едно от онези неща, с които ако не си запознат, малкото ще ти се стори много.
Първото впечатление на Глицки беше, че тук няма достатъчно кръв. Дори и Виктор Транг бе кървял много повече, а убиецът му бе използвал байонета, за да спре кръвта. Ако ножът беше пронизал сърцето и жертвата лежеше на една страна, както изглеждаше, трябваше да има огромни количества кръв. Литри. Не само една чаша.
— Какво? — попита Тию.
Но Глицки не отговори. Вместо това от новото си място за наблюдение, малко встрани от леглото, той забеляза нещо, което трябваше да види веднага. Нямаше да премести тялото, за да се увери, но по нощницата имаше четири или пет други ясно видими петна от кръв — той се наведе, за да ги разгледа по-добре, убеден, че знае какво е това. Приличаха на мацвания с четка — с правилни и изтъняващи страни, концентрацията на кръвта беше по-голяма в единия край и по-малка в другия.
Можеше да бъде едно-единствено нещо, нещо, което бе виждал само веднъж преди — при Виктор Транг.
Убиецът беше избърсал острието в дрехата на жертвата.
В момента Фаръл не приличаше на адвокат.
Беше облечен в белия бояджийски гащеризон, който се въргаляше до леглото му. Най-накрая бе приключил с поправките, със запушването на дупките и пукнатините по стените на апартамента. През последните няколко седмици след работа, когато не посещаваше Сам, без особен ред боядисваше я някой перваз, я някоя врата.