Тази вечер след като Марк му се обади, той навлече омазаните с боя панталони, нахлузи на бос крак обувките си, наметни си една размъкната и мърлява фланелка с надпис „Калифорнийски университет“ и грабна шапката с логото на „Джайънтс“ от закачалката до вратата.
Е, не приличаше на адвокат, но не бе дошъл тук като такъв. Поне така си мислеше. Беше тук като най-добър приятел. Гласът на Марк бе спокоен, но мъката му си личеше. В къщата влязъл крадец, каза той. Шийла била мъртва.
Уес паркира датсуна зад полицейските коли. Алеята и улицата пред къщата на Марк бяха задръстени от линейката, камионетката на моргата, групичките любопитни съседи, както и два фургона на местните новинарски екипи.
Той се приближи до най-близкия униформен.
— Извинете, аз съм приятел на човека, който живее тук. Той ме помоли да дойда. Бих искал да вляза в къщата.
Но ченгето си знаеше урока. Остана със скръстени ръце и поклати глава.
— Не мисля, че ще можете. Това е местопрестъпление. Затворено е за посетители.
— Аз не съм посетител. Аз съм адвокат.
Полицаят го погледна.
— Бъдете си адвокат отвън. Това пак си е местопрестъпление.
— Вижте какво, защо не отидете да попитате господин Духър дали иска да види Уес Фаръл?
— Вие ли сте Уес Фаръл?
— Да.
— Ами вижте какво, Уес, не вършим нещата така, че да му е кеф на господин Духър, особено когато тук е извършено убийство. Не искаме хората да се тътрят върху веществените доказателства. Ние така правим. Когато свършим, може да влезете в къщата. Междувременно, ако някой се покаже, ще предам, че сте тук, ако видя някакъв документ за самоличност.
Уес потупа празните си джобове. Представи си как портфейлът му лежи на нощното шкафче до леглото.
Зачуди се дали да не хукне да бяга нагоре, но реши, че ще го застрелят или ще го арестуват, или пък кой знае какво. Не. Единствената му надежда беше да навърти трите километра обратно до тях и да си вземе проклетия документ за самоличност.
— Приятна вечер — обърна се той към полицая.
Любезна усмивка.
— На вас също.
Криминалният отдел си разбираше от работата, Глицки ги познаваше. Не искаше да им се бърка, но нямаше намерение да се отказва от теорията си. Този път беше сигурен, че е открил веществено доказателство и не искаше да го изпусне заради нехайство или лош късмет.
Приближи се до сержант Джими Аш от фотолабораторията. Той бе дългунест четирийсетгодишен луничав албинос, който заради късния час имаше дори и розови очи. Аш вече бе заснел стаята и сега снимаше тялото, принадлежало на Шийла Духър.
— Ей, Джими. Имаш ли някаква специална техника за петна от пръскано?
— Кръвта? — Той преглътна и голямата му адамова ябълка подскочи. — Не, нищо особено. Ясни снимки — конкретната ми специалност, нали знаеш — и нещо, което да даде перспективата. Надушил си следа?
— Така си мисля.
— Значи съм я щракнал.
Тию стоеше до тях. Глицки долавяше тежкото му дишане. Тию нямаше представа какво е видял Ейб и си умираше да го попита. Стана му жал за него, обърна се да му каже, но тогава от другата страна на леглото се обади Алис Картър, техническият сътрудник от моргата.
— Ейб? — Тя го повика с пръст. — Някой да е местил тялото?
— Не ми се вярва. Не и откакто съм тук.
Тию се обади.
— И аз като дойдох, си беше така.
— Мисля, че ще искате да сте сигурни. Полицаите, които са дошли първи, още ли са долу?
Тию вече беше до вратата, за да ги повика, ако още бяха тук.
— Защо? — попита Ейб.
Алис Картър посочи към голото дясно рамо на Шийла, оголеният гръб, лекото потъмняване, червеното под кожата.
— Защото тук в горния десен квадрант разполагаме с фиксирана ливидност.
— Което означава, че е била местена…
— Точно така. И то след като е била вече мъртва.
Беше доста след полунощ. С Тию по петите му, Глицки спря до вратата на библиотеката и зърна Духър в момент, в който той не можеше да го види. Беше се облегнал с кръстосани крака на люлеещия се стол и говореше с друг мъж. Не се чуваше какво си приказват, но изражението му беше невъзмутимо, тялото му — спокойно отпуснато.
Ейб бе загубил жена си преди седмица и още не бе започнал да диша спокойно. Уморените му мускули като че ли никога нямаше да спрат да го болят, а опнатите му от изтощение раздрънкани нерви потрепваха като гончета.
А ето го Духър, жена му бе умряла преди по-малко от три часа, а той едва ли не се държеше като в съдебна зала. Сравнението водеше до заключения. Глицки трябваше да се съсредоточи и да не позволява на личните си чувства да се намесват.