Той ѝ подаде питието, тя застана пред него и отново чашите им звъннаха. Почувства погледа му, докато той отпиваше първата глътка.
— Да благодарим на Господ за джина — каза Лидия. — Не мисля, че съм пила нещо друго, освен вино през последните шест месеца. Но понякога човек има нужда от истинско питие, не мислиш ли?
— Да пием за това. — Марк надигна чашата. — Ще цитирам великия Дийн Мартин и ще кажа, че понякога означава сега.
— Да ти сипя ли още?
Той пресуши чашата, подаде ѝ я. В кухнята тя грабна кофичката за лед и бутилката, занесе ги на холната масичка и наля две нови питиета.
Отново застана пред него.
— Ние двамата — поклати глава той. — Кой би си помислил?
Тя събу обувките си.
— Как си, Марк? Честно.
Духър замислено отпи от чашата, завъртя глава и разтри врата си.
— Опнат като тъпан.
Лидия остави своята, мина зад канапето и постави ръце на раменете му.
— Затвори очи. Поеми дълбоко дъх.
Когато палците ѝ потънаха в мускулите на врата му, той изстена от облекчение.
— Имаш половин час да престанеш, Лидия. — Главата му се облегна на канапето и той се смъкна надолу.
Тя спря.
— Сега не си застанал правилно.
— И тя така казваше.
— Легни на пода. По корем.
Той се изпъна както му беше искано, с ръце под главата. Лидия коленичи до кръста му, започна да размачква раменете, врата, надолу по гръбнака.
Пресегна се над широкия гръб, но пак не беше както трябва. Изправи се, вдигна пола и го възседна, ръцете ѝ не спираха да се движат, разтриваха го. Издърпа ризата му и плъзна ръце под нея. Нагоре по гръбнака с палци.
Още една преливаща от удоволствие въздишка.
Тя разкопча страничното копче на полата си, отвори ципа, изправи се, изхлузи я, след това и чорапите. Духър продължаваше да лежи по корем без да мърда.
— Обърни се.
Очите му бяха затворени. Ръцете на тила. Първо колана, след това копчето. Бавно прокара ципа над издутината.
Духър не мърдаше.
Сам и Уес се намираха на покрива на сградата, в която беше апартаментът му. Седяха боси на плетените столове, държаха се за ръце и гледаха залеза. Барт се бе разположил между тях. Малката скара пушеше, а Сам бе намерила на транзистора на Фаръл станция за кънтри музика, за която той не беше и чувал допреди шест месеца.
Сега се притесняваше, че тази музика започва много да му харесва. Нещо в него се бунтуваше срещу това един гражданин професионалист на средна възраст да слуша тези глупости. Колкото и тъпи да бяха, всяка трета пълнеше очите му. А някои парчета през последните седмици — „Не взимай момичето“ на Тим Макгроу и „Неонова луна“ на Брукс и Дън — направо го разплакаха.
Когато беше сам и рисуваше.
Във всичките песни се пееше за разни селски неща — старовремски морал, мама, татко (понякога дядо), истинска безсмъртна любов, Бог, бира, кучета и камиони.
Но не можеше да отрече, че нещо в него е прещракало и е започнал да си пада по тях.
Уинона тъкмо привършваше „Само от нея се нуждае той“ и Уес често-често примигваше. Сам стисна ръката му.
— Правиш го само да ме впечатлиш.
— Кое?
Тя се засмя.
— Този модър поглед на всяка сълзлива песен.
— Нищо общо няма с музиката. Твърде дълго гледах слънцето и очите ми се насълзиха. Или пък е от пушека.
Тя не му обърна внимание.
— Да не взема да си помисля, че всъщност дълбоко в себе си ти си нежен и чувствителен човек.
— Нищо подобно. Не се опитвам да те впечатля. Аз съм циничен адвокат от големия град и нищо не може да ме развълнува. Аз съм камък. А всъщност и остров.
— Според мен никой не е остров.
— Казвам ти, че съм един шибан остров.
— Добре, остров си. Но съм впечатлена. — Сам повдигна ръката му и я целуна, след това побутна Барт с голото си ходило. — Той можел да чувства, чу ли, Барт?
Барт вдигна глава, след това отново я постави върху лапите си.
— Виждаш ли? Безсловесните твари са на същото мнение.
Уес стана и свали капака на скарата. Двете пържоли заемаха почти цялото място. Той ги обърна и отново седна.
— Знаеш ли защо хората плачат, когато филмите завършват щастливо? Или на сватби? А някои безгръбначни лигльовци плачат даже като слушат кънтри музика?
— Защото са циврьовци?
— Ще те цапардосам по счупената ръка.
— Не са ли циврьовци?
Той поклати глава.
— Защото искат пак да е същото. Нещо в тях си спомня, че едно време са мислили, че в живота нещата могат да свършват щастливо и като им напомнят за това, не могат да го понесат. Затова плачат.