Сега спеше спокойно до него. Фаръл не можеше да заспи, затова внимателно отметна одеялото, стана, нахлузи старата си хавлия и се затътри към дневната, където седна на канапето. Уличните лампи отвън рисуваха картините си по дървените мебели. Беше оставил отворен кухненския прозорец над масата, където със Сам бяха вечеряли, и нахлуващият отвън въздух бе почти ароматен.
Барт се изкатери до него и той разсеяно го потупа. В главата му препускаха мисли. Може би трябваше да напише кънтри песен, за това как седиш си цяла нощ, докато момичето ти спи, как я обичаш, но пък си и тъжен, и какво ли може да направи едно такова селянче като теб. Възможности не липсваха.
Но това не го занимава дълго. Продължаваше да се връща към Кристина Карера… което го караше да си мисли за Марк. Разбира се, както беше казал на Сам, приятелят му имаше желязно алиби. Не, не беше алиби, напомни си той, това беше истината.
Последните двайсет и пет години от професионалния си живот Уес бе прекарал в окопите и калта на криминалното право, бе се занимавал с подбудите и делата на като че ли безкрайна редица от хора, които поради безгрижие, нехайство, пиянство, наркотици или глупост — но странно, рядко поради зли намерения — бяха призовавани да отговарят за грешките си.
Не се измъчваше често с въпроса дали клиентите му наистина бяха направили това, в което ги обвиняваха. Обикновено предпочиташе да ги пита за уликите срещу тях и как могат да ги обяснят. Понякога, ако ги харесваше, измисляше по две-три обяснения и ги оставяше да избират кое им харесва най-много.
Никога не питаше направо клиента дали е виновен. Това си беше работа на съдебните заседатели. По същия начин се стараеше да не задава въпроси, в чиито отговори не беше сигурен и които можеха да го накарат да чуе нещо, което не иска и да знае и да се чуди какво да го прави. А и винаги съществуваше реалната възможност клиентът му да го лъже така или иначе. Това си беше в природата на хората, вярваше той, следователно бе разбираемо и приемливо.
Но този зрял прагматизъм бе на светлинни години разстояние от идеализма, който го бе привлякъл към правото. Просто една рационализация, в каквато се бе превърнала и голяма част от живота му. Правиш каквото трябва. И всичко е наред.
През повечето време.
Последните десет години се бе опитвал да се убеди във всичко това. Такава бе постоянната тема на „бягствата“ му с Марк Духър, който винаги поддържаше противното мнение — не правиш това, което трябва да правиш, а това, в което вярваш.
Преди тези неприятности Фаръл си мислеше, че на Марк му е лесно да си приказва. Никога не му се бе налагало да се бори в работата си, в живота си. Можеше да си позволи лукса на идеализма, можеше да вярва, че винаги е на страната на ангелите. Йов преди проклятията.
Но Духър бе прав за едно. Удобствата изяждаха хората. Правеха ги цинични. Понякога на Уес му се струваше, че безкрайната литания от „достатъчно добро“, „достатъчно добро“, „достатъчно добро“ бе съвършената рецепта за провал. Нямаше такова нещо — съществуваше само най-доброто и всичко останало.
И в най-черните си моменти Уес понякога вярваше, че бракът му пропадна, че бизнесът му изобщо не процъфтя, че никога не постигна това, което си беше наумил — в университета си мечтаеше да работи във Върховния съд — защото се бе изгорил на олтара на „достатъчно доброто“. Господ знаеше, че бе достатъчно трудно да отглеждаш децата, да привличаш нови клиенти, да задържаш старите, да отделяш време за Лидия. Във всичко, което си бе наумил, беше вложил цялата енергия, която си мислеше, че може да отдели, а не цялата, която имаше. А останалата за какво я пазеше?
Това ли бе източникът на посредствеността му? Тайната на разпокъсаността, в която се бе превърнал животът му?
Знаеше защо беше нервен след вечеря. Защото се бе обвързал. Имаше потенциален клиент и най-добър приятел, в който безрезервно вярваше.
А сега и Кристина Карера, неговият албатрос. Защо не вземе просто да изчезне?
И Фаръл ги бе зърнал заедно за малко на моравата на Марк онзи следобед. И тъй като лично беше станал свидетел на връзката между тях, той продължаваше да се връща към най-очебийния факт, който искаше да забрави. Или — още по-добре — никога да не беше го разбирал.
А именно че Марк я бе пожелал от мига, в който я бе видял.
Но какво означаваше това? Нищо, каза си той. Просто поредната среднощна химера, която измъчва или плаши, а на сутринта се оказва сянка, паднала на неравна повърхност, късче бял плат, самотно ветреещо се на далечно дърво.