— Иска ми се да повярвам. Не ми се ще да мисля, че си прекарал стареца.
— Никога не бих го направил. Не си ме възпитал така.
Поглед настрани.
— Добър отговор. — Нат отлепи ризата от тялото си и задърпа панталоните си. — А и видях, че О Джей е в скута ти.
Глицки кимна.
— Трудно му е. Опитва се да си обясни нещата.
— А ти се връщаш на работа.
— Трябва да работя, татко. С това се занимавам. — Но разбра, че баща му има нужда от повече обяснение. — Виж, семейство Харди са страхотни и Франи се грижи за тях по-добре, отколкото аз бих го правил сега. А така или иначе през по-голямата част от деня момчетата са на училище. Не съм ги изоставил. Виждаме се. Някои нощи спя там. В събота и неделя излизаме. Като сега, татко, точно като сега. Имам много неща да оправям.
— Това го разбирам.
— Е?
— Нищо.
— Какво има?
Нат сви рамене.
— Мисля си просто, това е всичко.
Знаеше какво се опитва да му каже баща му, но не можеше да направи нищо. Трябваше да си вземе голяма отпуска, трябваше всяка вечер да спи при хлапетата, но когато му се обадиха за Шийла Духър, приоритетите му се преподредиха.
Или може би това просто бе възможност да мисли за нещо друго, освен за празнотата. В известна степен баща му бе намекнал, че бяга, че отрича онова, с което трябва да се пребори, че обръща гръб на отговорността си за децата. И може би до известна степен беше така. Имаше нещо да прави, нещо да свърши и то го поглъщаше. Самият факт, че го правеше — независимо от крайния резултат — можеше да го спаси, да му помогне да се справи с този тежък период.
Не беше сигурен, но трябваше да опита.
Ето защо в неделя вечер момчетата се върнаха в къщата на приятелите му, а той седна зад бюрото си на четвъртия етаж и зачете доклада от аутопсията на Шийла Духър, който най-накрая бе пристигнал. Цяла седмица беше на крак — разпита съседите, служителите в игрището за голф, колегите на Духър и всички други, за които успя да се сети. Прегледа първоначалните доклади от лабораторията, проучи видеокасетата на Джими Аш, претърси къщата на Духър (с друга заповед за обиск, докато Духър бе на работа) за тъкани, косми и течности.
Но без аутопсията ръцете му бяха вързани и той го знаеше, а работата в моргата нещо се беше закучила. Обикновено аутопсиите се печатаха за шест седмици, но той бе помолил да избързат с тази.
Сега докладът беше пред него. Той го прегледа веднъж, като се опита да хване смисъла и се зачуди дали не са му дали друг доклад. За друг труп.
Защото според този причината за смъртта беше отравяне.
Какво ставаше, по дяволите?
25
Когато Сам пристигна в девет часа в понеделник сутринта, жената чакаше до входа на Центъра. Представителна, привлекателна, с дънки, боти, жилетка в ярки цветове и лилава барета. От скъпата ѝ чанта се подаваха меките корици на книга на Ейми Тан. Сам спря пред нея.
— Здравейте.
— Здравейте. — Възпитан глас.
— За тук ли чакате?
Въпреки стеснителността си, често срещана на това място, тя излъчваше силна решителност. Дори докато кимаше, очите ѝ обхождаха улицата в двете посоки.
— Мислех, че като за начало, това място е добро.
— Често е така — съгласи се Сам. — Чакайте да отключа.
Даян Прайс бе махнала жилетката и баретата и седеше спокойно на един от плетените столове в малката стаичка зад приемната. По раменете ѝ падаше гъста сива коса. Естествена жена, помисли си Сам, не носеше грим, а и не ѝ трябваше — красиви устни, сиво-зелени очи. Професионално направен маникюр, но без лак.
Беше изчакала, докато Сам сложи водата за кафето — каза си, че е чакала достатъчно дълго, от още няколко минути нищо нямаше да ѝ стане. Звънчето над входната врата се обади, когато Тери, първата от доброволките за днес, дойде на работа.
Сам донесе чашите с черно кафе и седна срещу Даян.
— Малко ми е неловко, но не знаех къде другаде да отида.
Сам чакаше. Всичко щеше да си каже.
Жената отпи от кафето и замълча. След това въздъхна, като че ли доволна от нещо и започна:
— Предполагам, че знаете защо съм тук.
Сам наклони глава.
— Били сте изнасилена.
— Да — отново отпи от кафето Даян и повтори: — Да. Бях изнасилена.
Сам се наведе напред.
— Трудно ви е да го кажете, нали?
— Да. — Едносричната дума увисна между тях. — Беше отдавна. Не знам дали някога ще ми е лесно да го кажа.
— Колко време е минало?
Очите на Даян обходиха отново стаята. Сам имаше чувството, че тя решава дали да продължи с разказа си или не, дали не е прекалено късно да се откаже. Погледите встрани, изчакването.