Накрая остави чашата си и кръстоса ръце в скута си.
— Много. Двайсет и седем години.
— И през цялото време сте мълчали?
Даян стисна ръце, като че ли да се предпази.
— Сега се нарича изнасилване на среща. Познавах го. Изглеждаше толкова добър. През цялото време съм живяла с това. Не мисля, че съм отричала случилото се. Предполагам, че най-вече съм си мислила, че щом се е случило толкова отдавна, как биха могли да се променят нещата, нали?
— Но нещата се променят, разбира се.
Кимване.
— Вече не знам какво изпитвам. Не ми е ясно. За каквото и да е, свързано с това.
— Няма нищо. Защо — както казахте — не започнете отнякъде? Какво чувствате най-вече в този момент?
— Зависи. Това е смешното. Днес предполагам, че съм обидена, защото толкова мисля за него. А в началото беше просто всепоглъщаща ярост, бяс. Но толкова дълго, нали разбирате, съм живяла със съпруга си, била съм майка на големи деца, организирала съм футболни първенства, просто съм живяла, че не виждах какво добро ще направя, ако отново изкарам всичко на повърхността.
— Съпругът ви знае ли?
— Дон. Знае, но… — Мълчание. — Той е страхотен, ала не съм сигурна, че разбира. Не съвсем. — Възпитаният глас ставаше все по-равен, губеше естествената си жизненост. — Мисля, че това, с което се опитвам да се справя сега, е гневът ми от чувството на загуба, че съм погубила такава част от живота си заради тази… тази случка. — Тъжна усмивка. — Смешно е, знаете ли. Не вярваме, че един ден може да промени всичко, искам да кажа, ако направим само едно различно нещо…
— Всички се чувстват така, Даян. Ако това ще те успокои, говорим за един от механизмите, които използваме, за да се товарим с вина. По някакъв начин, поне в известна степен, ние трябва задължително да сме виновни.
Това като че ли не помогна.
— Но наистина се чудя дали вината не е била моя — не само изнасилването, за което, няма съмнение, че аз съм го подвела, но наистина вярвах, че… Нищо не знаех тогава. Бях девствена. Казваш „не“ и трябва да спрат, нали?
— На теория да — кимна Сам.
Даян се отпусна на стола, облегна главата си назад и за кратко затвори очи. Отвори ги и рязко посегна за чашата с кафе. Да върши нещо, което не е свързано с разказването на тези минали истории. Но забрави да отпие.
— Дори сега — каза тя, — дори сега се чудя до каква степен вината е била моя.
— Даян, ако те е насилил…
— Каза, че ще ме убие.
— Ами тогава ти…
Ала жената клатеше глава.
— Не, не само това. Не само изнасилването. Всичко след това. Целият ми живот. — Пак тишина, отново поклащане на главата. — Не, не целият ми живот, преувеличих. Малко повече от десетилетие. Малко. — Изведнъж тя удари ръкохватката на стола. — Господи, как мразя да се чувствам като жертва! Не съм жертва. Не искам да съм жертва.
Сам изчака.
— Преди това щях да ставам лекарка. — Горчив смях. — Не беше смешно — в Станфорд не влизаш, ако си тъп, а през живота си съм получавала само отлични бележки. Бях забавна, умна, хубава. И сега си казвам — от години си го казвам — трябваше да си го казвам, че това… това нещо, то е променило всичко. Че вината не е моя.
— Не е толкова странно, Даян. Нормално е да се чувстваш така.
— Знам. Още не съм изглупяла. Но не виждате ли, че ми се гади от това да се извинявам непрекъснато. Трябваше да се издигна над него, да го оставя зад себе си. Вместо това случилото се ме погълна и аз го позволих. Просто го позволих. — Ръцете ѝ стискаха ръкохватките на стола, от едното ѝ око потече сълза. — Съжалявам. — Тя посегна към чантата, извади кърпичка и изтри сълзата. — Няма защо да се плаче. Глупаво е.
— Не е.
Жената се усмихна снизходително.
— Естествено, обучени сте да го казвате.
Сам нямаше да спори с нея. Да, обучена беше, защото това бе истината. Не беше глупаво да се плаче. Почти всички плачеха.
— Какво се случи, Даян? За какво се обвиняваш?
— За всичко! Не разбирате ли? Бясна съм за това, че ми се случи. Бясна съм, защото наистина се обвинявам, не ми пука каква трябва да бъде модерната реакция. Можех да бъда… Не зная, нещо повече, по някакъв начин. Да бъда онова, което ми е било писано да бъда. А вместо това — тя видимо се отпусна, — вместо това съм това, което съм.
— И толкова ли е лошо?
— Не зная. Сигурно това се опитвам да разбера. Затова съм тук. Не мога да повярвам… толкова малко нещо изглежда.
— Изнасилването? Малко нещо?
Тя кимна.
— Знам, че звучи налудничаво, но точно това си казвам, когато съм изпълнена с ненавист. Толкова малко нещо и аз му позволих да промени живота ми. Единия ден съм в подготвителния медицински курс, изкарвам отлични оценки, ходя на мачове, цялата съм тра-ла-ла, нямам никаква грижа и на следващия ден, обръщам се и съм пълна скръб. Взимам всяка известна дрога в Америка. А това бяха шейсетте години, изборът беше голям. Оцелявам още около година, преди да ме изключат. Спя с всички, все ми е едно. Губя връзка с мама и татко и ми е все едно.