— И какво се случи накрая?
Даян отново докосна лицето си с кърпичката.
— Накрая се събудих. Не знам как другояче да го кажа. Просто се събудих. Предполагам, че не съм искала да умра. И не бях се замислила за това, докато не почина майка ми. Заради нея съжалявам най-много. Ако можеше да ме види сега, всичко щеше да е наред. Но когато тя умря, все още бях онзи друг човек. И тя така и не разбра.
Сам кимна. Нямаше какво да каже. Знаеше, че понякога затварянето на този кръг можеше да е най-трудното нещо в един човешки живот. Мислеше, че Даян Прайс беше на път да направи точно това.
Жената продължаваше:
— И като че ли сега всичко е зад мен. Омъжих се за Дон, върнах се в училище и поне си взех дипломата. Имам двама страхотни тийнейджъри и дори работя в лаборатория, където мозъкът ми е от полза. И получих всичко това, след като спрях да се правя на жертва, просто се хванах за тирантите и реших, че слагам точка, че няма да позволя на тази проказа да продължава да разяжда живота ми. Нямаше да говоря за това, да мисля за това, да го споменавам. То бе в миналото, свършено.
— Но си тук?
— Тук съм.
Сам се поколеба.
— Нещо друго ли се случи?
Даян поклати глава.
— Не на мен, слава богу. Но изведнъж миналата седмица четях вестника и започнах да треперя на кухненската маса. Не можех да се успокоя.
— Какво прочете?
— За онази жена, която била убита, Шийла Духър.
Сам почувства как косъмчетата по ръцете ѝ започват да се изправят.
— Обърнах внимание на името, погледнах заглавието, отворих вестника и там имаше снимка на нея и съпруга ѝ на някакво благотворително събитие тази година. Съпругът ѝ Марк.
Сам знаеше какво ще чуе.
— Мъжът, който ме изнасили.
Отец Горман знаеше защо го викат в кабинета на архиепископа. Не само че отсъстваше от службата, когато полагаха тялото на Шийла Духър, но не беше и на бдението след това, после помоли да не участва изобщо в богослужението на погребалната литургия. Накрая не отиде в дома на Духър.
Сега, в края на работния ден, го накараха да чака почти двайсет и пет минути. Лош знак. По-изтощен не се бе чувствал през живота си. Седмици наред беше спал само по няколко часа нощем, преследван от кошмари не за друго, а за отдавна починалите си родители.
Най-после влезе в аскетичния кабинет. Джеймс Флеърти се изправи зад бюрото си, но не го заобиколи, не предложи веднага да се помирят, както правеше някога. Вместо това устните му се изкривиха в задължителна усмивка, но погледът му изобщо не се промени и той си седна веднага.
— Джин, минавам направо на въпроса — започна Флеърти. — Марк Духър е един от най-доверените ми съветници. Освен това, и неслучайно, е значителен дарител на Църквата и на енорията ти. Оглавява твоето общество „Свято име“, председателства енорийския ти съвет, както и…
Горман нямаше нужда от горещата литания.
— Да, Ваше Превъзходителство. Знам кой е.
Архиепископът не беше свикнал да го прекъсват и в очите му блесна светкавица. След дълга тишина Флеърти продължи:
— Освен това съпругата му бе убита, както добре знаеш. От полицията не го оставят на мира заради някаква политическа вендета. Не е време да изоставяме хората, които имат най-много нужда от нас. В момента този човек минава през ада и намирам за невероятно нехристиянско, да не говорим, че е безчувствено от човешка гледна точка да не сметнеш за необходимо да помогнеш при погребението на жена му или да го посетиш след това. — Той заговори по-нормално. — Марк много го заболя, Джин. Страшно много.
— Съжалявам — отвърна Горман. — Аз… — Не знаеше какво друго може да каже и остави недовършеното изречение да увисне в средата на стаята.
Флеърти изчака за още, но Горман мълчеше.
— Съжаляваш?
— Да.
— Не ми изглежда достатъчно, Джин.
— И за това съжалявам, Ваше Превъзходителство.
Флеърти наведе глава.
— Какво става тук? Вие двамата не се разбирате ли? Спречкали сте се?
— Не.
— Искаш ли да ми кажеш нещо друго? Проверих последните ти доклади и всичко в енорията изглежда върви гладко. Греша ли?
— Не, Ваше Превъзходителство.