Той се премести на по-хладните теракотени плочки, надзърна към прозореца и се помъчи да определи колко е часът по малкия квадрат яркосиньо небе. Туве задиша бавно, унасяйки се в сън, но той трябваше да спази важна уговорка. Пусна последните сантиметри от цигарата в чашата с вино и се пресегна за ръчния си часовник, захвърлен върху непрочетената книга на Примо Леви „Нима това е човек?“.
— Туве, трябва да излизам.
Тя простена възмутено.
— Родителите ми ме чакат. Закъснявам.
— Може ли да дойда и аз?
Той се засмя.
— Не мисля, Туве. Освен това в понеделник имаш тест по граматика. Върви да преговаряш.
— Изпитай ме. Още сега.
— Добре. Глаголи. Сегашно продължително.
Тя уви крак около кръста му и го използва като лост да се намести върху него.
— Аз целувам, ти целуваш, той целува, тя целува…
Той се облегна на лакти.
— Сериозно, Туве…
— Още десет минути — прошепна тя в ухото му и той се отпусна на пода.
„Защо не? — помисли си. — В Рим съм, денят е прекрасен. На двайсет и четири съм, финансово осигурен и здрав. Всичко ме боли, правя нещо, което не бива да правя, и съм адски голям късметлия“.
Стремежът да живее, отдаден на чувствени удоволствия, забавления и егоизъм, навярно някой ден щеше да изгуби привлекателността си, но този ден все още беше далеч.
„А как е Рим? Как е La Dolce Vita (провери го в речника)? Представям си как седиш на масата в някое кафене, отпиваш от чашата с прословутото капучино и подсвиркваш на ВСИЧКО ЖИВО. Сигурно четеш писмото ми със слънчеви очила. Е, свали ги, изглеждаш нелепо. Получи ли книгите, които ти изпратих? Примо Леви е добър италиански писател. Ще ти напомни, че животът не е само сладолед и еспадрили. Животът не може да е винаги приказен. Как върви преподаването? Моля те, обещай ми да не спиш със студентките си. Звучи много… разочароващо.
Трябва да приключвам. Наближавам края на страницата, а от публиката в съседната зала долита вдъхновяващият тропот на прекатурени столове. СЛАВА БОГУ, след две седмици слизаме от сцената. После Гари Наткин — директорът на трупата — иска да съчиня пиеса за апартейда за първолаци. Куклено шоу, моля ти се! Шест месеца в буса, с марионетка на Дезмънд Туту в скута! Сигурно ще му откажа. Освен това написах пиеса за Вирджиния Улф и Емили Дикинсън. Изпълнява се от две актриси и се нарича «Два живота» (или пък «Две депресирани лесбийки», не съм решила още). Може да я поставя на някоя клубна сцена. Обясних на Канди коя е Вирджиния Улф и тя каза, че много, много иска да изиграе ролята, но само ако и позволя да си съблече блузката, та кастингът е приключен. Аз ще съм Емили Дикинсън и няма да се събличам. Ще ти запазя билети.
Междувременно трябва да реша дали да се установя в Лийдс или в Лондон. Варианти, варианти… Опитвах се да се съпротивлявам срещу Лондон — твърде ПРЕДСКАЗУЕМО местожителство — но бившата ми съквартирантка Тили Килик (помпиш ли я — големи червени очила, непоклатими възгледи, бакенбарди?) има излишна стая в Клаптън. Нарича я «стайче», което не звучи многообещаващо. Как намираш Клаптън? Ще се връщаш ли скоро в Лондон? Хей! Защо да не станем съквартиранти?“
„Съквартиранти?“ — поколеба се Ема, поклати глава и простена. После добави: „Шегичка!!!!“. Простена отново. Напишеш ли „шегичка“, значи ни най-малко не се шегуваш. Нямаше как да го задраска. Но как да завърши? „Всичко най-добро“? Прекалено официално. „Tout mon amour“ — твърде емоционално. „С обич“ — изтъркано… Гари Наткин пак се появи на прага.
— Хайде! Всички по местата!
Задържа вратата отворена със скръбно изражение, сякаш изпровожда осъдени на смърт, и бързо, без да размисля, Ема написа:
„Господи, колко ми липсваш, Декс.“
Подписа се и положи дълбок отпечатък от целувка върху светлосиния лист.
Майката на Декстър седеше в кафене на Пиаца дела Ротонда, стиснала небрежно роман в ръка, със затворени очи и отметната назад и настрани глава като птичка, улавяща последните следобедни лъчи. Вместо да приближи веднага, Декстър приседна сред туристите по стъпалата на Пантеона. Видя как тя се сепна, когато сервитьорът посегна да смени пепелника й. И двамата се засмяха и по театралните движения на ръцете и устата й пролича, че говори на ужасния си италиански, потупвайки кокетно с длан ръката на сервитьора. Макар да не разбра нито дума, момчето се усмихна широко и се отдалечи с изпъчени рамене, надзъртайки през рамо към красивата англичанка, докоснала го по ръката сред поток от нечленоразделна реч.