— Кой ще присъства? — попита Силви, намалявайки стереото. „Травис“ — неин избор този път. Силви не проявяваше интерес към музиката, но за „Травис“ правеше изключение.
— Много колеги от университета. Пол, Сам, Стив О’Ди, Питър и Сара, близнаците Уотсън. И Калъм.
— Калъм. Добре. Калъм ми харесва.
— Дългокосата Мери, Боб. Божичко, не съм ги виждал от години. Старата ми приятелка Ема.
— Поредната бивша?
— Не, не е бивша…
— Забежка?
— Не, просто стара, стара приятелка.
— Учителката по английски?
— Беше учителка по английски. Сега с писател. Разговаря с нея на сватбата на Боб и Мери, помпиш ли? В Чешър.
— Смътно. Доста привлекателна.
— Предполагам — сви енергично рамене Декстър. — Посдърпахме се малко. Разказвал съм ти. Не помниш ли?
— Всички ми се сливат. — Тя се обърна към прозореца.
— И успя ли да я вкараш в леглото?
— Не, не съм.
— А младоженката?
— Тили? Какво Тили?
— Правил ли си секс с младоженката?
Декември 1992-ра. Онзи ужасен апартамент в Клаптън, които винаги миришеше на пържен лук. Масажът на стъпалата, излязъл от контрол, докато Ема пазаруваше в „Улуъртс“.
— Не, разбира се. За какъв ме мислиш?
— Струва ми се, че всяка седмица сме на сватба в компанията на цяла каруца хора, с които си спал…
— Не е вярно.
— Вярно е.
— Хей, сега няма друга, освен теб.
Стиснал волана с едната ръка, той се протегна и постави другата върху корема на Силви — все още плосък пол прасковения сатен на късата й рокля — и после я отпусна върху голото й коляно.
— Не ме оставяй да разговарям с непознати — каза Силви и увеличи звука на стереото.
Денят преваляше, когато Ема — закъсняла и изтощена — се озова пред портите на внушителното имение, питайки се дали охраната ще я пусне да влезе. Предприемчиви инвеститори бяха превърнали просторния Мортън Менър Парк в Съмърсет в нещо като „всичко в едно за сватбения ден“, включително параклис, банкета зала, лабиринт, СПА, стаи за гости с модерни бани, заградени от висока стена, обрамчена с бодлива тел — сватбен лагер. С ненужни пристройки, изкуствени пещери, ровове и арки, замък и надуваем замък мястото напомняше младоженски Дисниленд, предоставян на щастливите двойки срещу главозамайваща сума. Необичаен избор за бивш член на Партията на социалистическите работници. Ема напредваше по просторната алея, зашеметена и паднала духом.
Пред параклиса мъж с буйна перука и в лакейски редингот застана пред нея, помаха й с развети ръкавели и надникна през стъклото на колата.
— Проблем ли има? — попита тя, едвам сдържайки се да добави „господин полицай“.
— Трябват ми ключовете, мадам.
— Ключовете?
— За да паркирам колата.
— О, божичко, наистина ли? — възкликна тя, смутено оглеждайки плесенясалите гумени уплътнения и купищата вафлени станиоли и празни пластмасови шишета по пода.
— Добре… добре… Вратите не се заключват, затварят се с тази отвертка, няма ръчна спирачка, така че я паркирай на равно място, срещу дърво или я остави на скорост. Ясно?
Лакеят стисна ключовете между върховете на палеца и показалеца си, сякаш му подаваха умрял плъх.
Шофирала беше на бос крак и едва натъпка подутите си стъпала в обувките — като грозната сестра на Пепеляшка. Церемонията беше започнала. От параклиса долиташе „Савската кралица пристигна“, изпълнена от четири или пет ръце в ръкавици. Запрепъва се по чакъла към параклиса, вдигнала лакти да изпари част от потта като дете, преструващо се, че е самолет. Накрая подръпна за последно края на роклята, промъкна се дискретно през голямата дъбова врата и се шмугна зад плътното множество. Хористите пееха, щракайки маниакално с пръсти, а щастливите младоженци се усмихваха широко с овлажнели очи. Ема виждаше за пръв път младоженеца — тип ръгби играч, представителен, с бледосив костюм и с червени резки от самобръсначка по бузите. Той движеше лицето си срещу Тили с изражение, изобразяващо различни варианти на „най-щастливия ми миг“. Ема установи с изненада, че младоженката се е спряла на стил Мария-Антоанета — розова коприна и дантели, кринолин, коса, вдигната високо в пищна прическа, изкуствена бенка. Зачуди се дали преподавателите на Тили по история и френски не са се отнесли твърде щедро с нея. Тили обаче изглеждаше много щастлива, той изглеждаше много щастлив и цялото множество изглеждаше много, много щастливо.