— Това съм аз след четирийсет години — каза тя.
— Нима? След четирийсет? — каза Декстър И Ема то настъпи с токчето. Над рамото й той виждаше Силви, която го търсеше с поглед. — Ще тръгвам. Силви не познава никого. Изрично ми е наредено да не се отдалечавам. Ще дойдеш ли да кажеш „здрасти“?
— По-късно. Сега ще отида да поздравя щастливата младоженка.
— Попитай я за депозита, който ти дължи.
— Мислиш ли? Днес?
— Ще се видим после. Може би ще сме на една маса.
Той кръстоса пръсти и тя кръстоса своите в отговор.
Мрачното утро се бе преродило в прекрасен следобед. Високи облаци се търкаляха по необятното синьо небе над шествието от гости, следващо сребристия „Ролс-Ройс“ към голямата морава за шампанско и леки сандвичи. Там Тили най-сетне отбеляза със силен крясък, че е забелязала Ема, и те се прегърнаха, доколкото успяха, през пищния кринолин на булчинската рокля.
— Толкова се радвам, че дойде, Ем!
— И аз, Тили! Изглеждаш невероятно.
Тили размаха ветрило.
— Нали не мислиш, че съм прекалила?
— Никак. Ослепителна си. — Погледът й неволно се стрелна към изкуствената бенка, която приличаше на капнала върху устната й муха. — Церемонията също беше прекрасна.
— ООО, така ли? — Припомни си стария навик на Тили да започва всяко изречение със съчувствено „ооо“, сякаш Ема е котенце, наранило миниатюрната си лапичка. — Плака ли?
— Като сиротно дете…
— ООО! Толкова, толкова се радвам, че дойде. — Тили я потупа царствено с ветрилото по рамото. — Очаквам с нетърпение да ме запознаеш с приятеля си.
— Е, аз също, но за жалост нямам такъв.
— ООО! Нима?
— Да. От известно време.
— Наистина ли? Сигурна ли си?
— Иначе щях да забележа, Тили.
— ООО? Много съжалявам. Е, намери си тогава. БЪРЗО! Не, сериозно, момчетата са страхотни. Съпрузите — още подобри. Трябва да ти намерим съпруг! — заключи тя. — Тази вечер! Ще те уредим! — И Ема усети как буквално я потупва по главата. — Ооо. А видя ли се с Декстър?
— За кратко.
— Познаваш ли приятелката му? С косматото чело? Красива е, нали? Като Одри Хепбърн. Или Катрин? Вечно ги бъркам.
— Одри. Тя определено е Одри.
Шампанското се лееше и над голямата морава се стелеше носталгия. Старите приятели наваксваха пропуснатото време и споделяха колко печелят и колко килограма са наддали.
— Сандвичи. Бъдещето е в сандвичите — констатира Калъм О’Нийл, който печелеше и тежеше доста повече от преди. — Висококачествена, етично ориентирана храна за всякакви случаи, това е! Храната е новият рокендрол!
— Мислех, че комедията е новият рокендрол.
— Беше, а сега е храната. Движи се в крак с времето, Декс!
Бившият съквартирант на Декстър се бе променил почти до неузнаваемост през последните няколко години. Преуспял, наедрял и динамичен, той беше продал компанията за поддръжка на компютри с огромна печалба и бе основал верига за сандвичи „Природно препитание“. Сега, със спретнатата си козя брадичка и ниско подрязана коса, Калъм беше образец на добре поддържан, самоуверен млад предприемач. Калъм подръпна ръкавелите на съвършено скроения си костюм и Декстър се запита възможно ли е това да е съшия кльощав ирландец, който три години бе ходил с едни и същи панталони.
— Всичко е природосъобразно, свежо, правим сокове от пресни плодове по поръчка, купуваме кафе направо от производителите. Имаме четири клона. Пълни са непрекъснато, сериозно, непрекъснато. Налага се да затваряме в три следобед, понеже ни свършват продуктите. Казвам ти, Декс, хранителната култура в тази страна се променя, хората търсят качество. Не се задоволяват с рибни консерви и пакет чипс. Искат сандвичи с аспержи, сок от папая, раци…
— Раци?
— С черен хляб и босилек. Сериозно, раците са като яйцата по наше време, босилекът — като марулята. Раците се развъждат лесно, размножават се като мишки, вкусни са, те са омарите на бедняка! Хей, ела някои ден да го обсъдим.
— Кое? Размножаването на раците?
— Не, бизнесът. Мисли, че ще откриеш възможност за изява.
Декстър заора в моравата с върха на обувката си.
— Работа ли ми предлагаш, Калъм?
— Не, казвам просто да дойдеш и…
— Не мога да повярвам, че приятел ми предлага работа.