— Не…
— Излизаш ли с някого?
— Не…
— С никого?
— Да.
— Някой на хоризонта?
— Не.
— Е, въпреки това изглеждаш по-добре от преди. — Мифи я огледа изпитателно от главата до петите, все едно обмисля да я купи на търг. — Ти си сред малцината тук, които са отслабнали! Искам да кажа… никога не си била кой знае колко дебеля, само пухкава, но вече не си.
Ема усети как пръстите й се сключват по-плътно около чашата с шампанско.
— Е, радвам се, че не съм пропиляла последните единайсет години.
— И навремето имаше много силен северняшки акцент, а сега говориш като всички останали.
— Нима? — изненада се Ема. — Колко жалко! Е, не съм го изгубила нарочно.
— Честно казано, винаги съм смятала, че маниерничиш, че се преструваш.
— Моля?
— Акцентът ти. Гват-ей-мала това, Гват-ей-мала онова… дрън-дрън-дрън. Все едно ни го натриваш в носовете. Но сега вече говориш нормално.
Откакто се помнеше, Ема завиждаше на хората, които винаги казват това, което мислят и чувстват, без да ги е грижа какво впечатление оставят. Тя не владееше това умение, но сега усети как устните и оформят едно „М“.
— … и постоянно беше разгневена…
— О, аз все още се гневя, Мифи…
— За бога! Декстър Мейхю е тук! — Сега Мифи шепнеше в ухото на Ема, стиснала с една ръка рамото й. — Знаеш ли, че веднъж се понатиснахме?
— Да, споменавала си ми. Много, много пъти.
— Все още изглежда великолепно! Нали изглежда великолепно? — въздъхна мечтателно тя. — Как така не успяхте да се сближите?
— Не знам — заради акцента ми, или защото бях твърде пухкава?
— Не беше чак толкова зле. Хей! Виждала ли си приятелката му? Красива е, нали? Какво изящество!
Мифи се обърна да чуе отговора, но с изненада установи, че Ема е изчезнала.
Гостите вече се тълпяха край тентата, скупчени трескаво около списъка за настаняване по масите, сякаш проверяват изпитни резултати. Декстър и Ема се откриха в тълпата.
— Пета маса — каза Декстър.
— Аз съм на двайсет и четвърта — каза Ема. — Пета маса е съвсем близо до младоженката. Двайсет и четвърта е в ъгъла до химическата тоалетна.
— Не го приемай лично.
— Какво е основното ястие?
— Носят се слухове, че е сьомга.
— Сьомга, сьомга, сьомга, сьомга. Ям толкова много сьомга, че два пъти годишно усещам порив да заплувам по течението.
— Ела на пета маса. Ще разменим картичките с имената.
— Да фалшифицираме плана за настаняване на гостите? За такива неща наказват с разстрел. В градината има гилотина.
Декстър се засмя.
— Ще поговорим после?
— Ела при мен.
— Или ти — при мен.
— Или ти — при мен.
— Или ти.
Като наказание за старо прегрешение Ема бе настанена между възрастните леля и чичо на младоженеца от Нова Зеландия и фразите „прекрасна природа“ и „чудесен начин на живот“ се въртяха цели три часа. От време на време гръмогласен смях откъм пета маса прекъсваше мислите й — Декстър и Силви, Калъм и Луиза — масата на красавците. Ема си наля нова чаша с вино и попита отново за природата, за начина на живот. Китове? Виждали ли са истински китове, попита после и погледна завистливо към пета маса.
На пета маса Декстър погледна завистливо към двайсет и четвърта маса. Силви беше изобретила нов план — закриваше с длан чашата на Декстър, щом го видеше да посяга към бутилката — който превърна дългата вечеря в неумолимо изпитание за рефлексите му. „По-умерено, моля те“, прошепна му тя, когато Декстър успя да отбележи точка, и той я увери, че ще внимава, но в резултат го налегна скука и нарастваща завист от влудяващата самоувереност на Калъм. На двайсет и четвърта маса виждаше как Ема разговаря любезно и откровено с двама старци със загорели лица, забелязваше колко внимателно ги изслушва, как се смее на шегите на възрастния мъж, потупвайки го по ръката, как ги снима с фотоапарата за еднократна употреба, как се обляга назад, за да я снимат. Декстър огледа синята рокля — преди десет години не би облякла никога такава дреха — и забеляза също, че ципът на гърба не е вдигнат докрай, а ръбът на роклята се е набрал до средата на бедрото и в ума му изплува мимолетен, но ярък спомен — Ема в стаята на Ранкейлър Стрийт в Единбург. Утринната светлина, струяща през завесите, ниското единично легло, усуканата около кръста й пола, отпуснатите над главата ръце. Какво се бе променило оттогава? Не много. Същите трапчинки се образуваха около устните й, когато се засмее, само че малко по-дълбоки. Очите бяха същите — искрящи и проницателни — и тя все още се смееше, без да разтваря плътните си устни, сякаш крие тайна. В много отношения изглеждаше по-привлекателна, отколкото на двайсет и две. Вече не си подстригваше сама косата например, библиотечната бледност бе изчезнала, изчезнали бяха раздразнителността и избухливостта. „Как бих се почувствал — запита се той, — ако виждах за пръв път това лице?“ Ако беше разпределен на двайсет и четвърта маса, ако седнеше там и й се представеше. Помисли си, че от всички хора тук иска да говори само с нея. Взе си чашата и бутна стола назад.