— Няма проблем. Калъм я омайва. Калъм — душата на компанията, най-очарователният ирландски милионер. Реших да ги оставя на спокойствие. Вече не мога да се съревновавам с него. Твърде е изморително.
— Той се справя много добре.
— Всички казват така.
— Благодарение на раците.
— Знам. Преди малко ми предложи работа.
— Ловец на раци?
— Не знам още. Иска да обсъдим „възможностите“. Твърди, че бизнесът е общуване. Каквото и да означава това.
— Ами „Екстремен спорт“?
— Ах! — засмя се Декстър и прокара ръка през косата си. — Гледала си го значи?
— Не съм пропускала епизод. Познаваш ме, обожавам да гледам сноуборд в ранните утринни часове. Най-освежителни са моментите, когато казваш, че нещо е „жестоко“…
— Карат ме да го казвам.
— „Жестоко“ и „яко“. „Забележете тези яки техники — истинска стара школа“…
— Е, мислех, че минавам между капките…
— Невинаги, братко. Ляво или дясно?
— Ляво може би. — Походиха мълчаливо, заслушани в приглушеното бумтене на оркестъра, които изпълняваше „Предразсъдък“. — Как върви писането?
— О, добре, когато се захвана. През повечето време се помайвам и ям бисквити.
— Стефани Шоу каза, че са ти платили аванс.
— Не много, колкото да изкарам до Коледа. После ще видим. Пак ще стана учителка, предполагам.
— За какво е книгата?
— Не съм сигурна още.
— За мен е, нали?
— Да, Декстър, цялата дебела книга е за теб. Заглавието е „Декстър Декстър Декстър Декстър“. Дясно или ляво?
— Да пробваме ляво.
— Всъщност е книга за деца. За тийнейджъри. Момчета, любов и прочее. За училищна пиеса, онова представление „Оливър“, което подготвих преди години. Комедия.
— Е, явно ти се отразява добре.
— Така ли?
— Абсолютно. Някои изглеждат по-добре, други — по-зле. Ти определено си се разхубавила.
— Мифи Бюканън ми каза, че вече не съм пухкава.
— Ревнува. Изглеждаш великолепно.
— Благодаря. Искаш ли да кажа, че и ти изглеждаш по-добре?
— Ако ти се откъсне от сърцето.
— Е, изглеждаш. Ляво?
— Ляво.
— По-добре от рокендрол годините ти. Когато живееше с размах, или каквото там правеше. — Помълчаха; после Ема проговори отново: — Тревожех се за теб.
— Така ли?
— Всички се тревожехме.
— Просто фаза. Всички преживяват разюздани фази.
— Нима? Не и аз. Хей, надявам се, че вече не носиш онова таке.
— Не съм слагал шапка от години.
— Радвам се да го чуя. Обмисляхме да организираме атентат срещу шапките ти.
— Знаеш как е… Купуваш си филцова шапка просто за разнообразие, после продължаваш — кепета, такета, бомбета…
Поредният кръстопът.
— Дясно или ляво? — попита тя.
— Нямам представа.
Надзърнаха в двете посоки.
— Удивително, нали, колко бързо доскучава?
— Да поседнем, а? Ей там.
Сред храстите имаше малка мраморна пейка, осветена отдолу от синя флуоресцентна лампа. Седнаха върху студения камък, напълниха си чашите, чукнаха ги и опряха рамене.
— Божичко, без малко да забравя… — Декстър бръкна в джоба на панталона си, много внимателно извади сгъната салфетка, положи я върху дланта си като фокусник и я разгъна — крайче по крайче. Сгушени в салфетката като лястовичи яйца, лежаха две смачкани цигари.
— От Кал — прошепна той благоговейно. — Искаш ли?
— Не, благодаря. Не съм докосвала цигара от години.
— Браво на теб. И аз съм ги отказал. Официално. Но тук съм в безопасност… — Той запали контрабандата с театрално разтреперени ръце. — Ема се засмя. Шампанското и самотата приповдигнаха духа им и сега и двамата се почувстваха сантиментално, носталгично, точно както се полага на сватбена церемония. Усмихнаха се през цигарения дим. — Калъм твърди, че сме поколението на „Марлборо Лайтс“.
— За бога, колко потискащо! — изсумтя Ема. — Цяло поколение, сведено до марка цигари. Надявах се на повече. — Тя се усмихна и се обърна към Декстър. — Е? Как си ти?
— Добре. По-разумен.
— Сексът в тоалетните изгуби горчиво-сладкия си чар?
Той се засмя и заоглежда върха на цигарата.
— Просто трябваше да преработя системата си.
— И го постигна?