Декстър се закова на място.
— Какво предложение?
— Не помниш ли? Нали каза, че ако на четирийсет съм сама, ще се ожениш за мен?
— Така ли казах? — Той сбърчи чело. — Малко снизходително звучи.
— И на мен ми се стори така навремето. Но не се бой, не мисля, че е обвързващо или нещо подобно, няма да те държа отговорен за думите ти. Освен това остават още седем години. Много време…
Тя тръгна от ново, но Декстър изостана, почесвайки глава като момче, което се кани да си признае, че е счупило най-хубавата ваза.
— Опасявам се, че трябва да оттегля предложението.
Тя спря и се обърна.
— Нима? Защо? — попита, но дълбоко в себе си вече знаеше отговора.
— Сгодих се.
Ема примигна; много бавно.
— С какво се сдоби?
— Не, сгодих се. За Силви. Ще се женим.
Отмина миг, навярно една секунда, през която лицата им издадоха какво чувстват, и после Ема се усмихна, засмя се и го прегърна.
— О, Декстър! Чудесно! Поздравления!
Понечи да го целуне по бузата точно когато той извърна глава. Устните им се докоснаха и те усетиха вкуса на шампанско по тях.
— Радваш ли се?
— Да се радвам? Съсипана съм. Но наистина, сериозно, чудесна новина!
— Мислиш ли?
— Повече от чудесна, това е… това е… жестока новина! Жестока и яка! Стара школа!
Той отстъпи назад и бръкна във вътрешния джоб на сакото.
— Всъщност затова те доведох тук. Исках да ти го дам лично…
Дебел плик от плътна лилава хартия. Ема го пое внимателно и надникна вътре. Пликът беше облицован отвътре с оризова хартия, а поканата приличаше на папирус или на пергамент.
— Е! — Ема я вдигна като поднос върху петте си пръста. — На това му се казва сватбена покана!
— Харесвали ти?
— Изящен стил!
— Осем лири всяка.
— По-скъпи са от колата ми.
— Помириши я.
— Да я помириша? — Тя я поднесе предпазливо към носа си. — Ароматизирана е! Сватбените ти покани са ароматични?
— Предполага се, че мирише на лавандула.
— Не, Декстър, мирише на пари! — Тя разтвори внимателно картичката и той я проследи как я чете, припомняйки си как отмята бретон с връхчетата на пръстите. — „Господин и госпожа Лайънъл Коуп ви канят на сватбата на дъщеря си Силви и господин Декстър Мейхю“… Не мога да повярвам, че го виждам черно на бяло. „Събота, 14 септември“… Чакай, това е само след…
— Седем седмици…
Той не отлепяше поглед от лицето й, от това вълшебно лице, за да види как ще се промени, когато разбере.
— Седем седмици? Мислех, че организацията отнема години!
— Е, обикновено, но нашата сватба е от спешните.
Ема се намръщи. Все още недоумяваше.
— С триста и петдесет гости…
— Тоест?
— Силви май е бременна. Е, не „май“. Бременна е. Наистина. С истинско бебе.
— О, Декстър! — За втори път долепи лице до неговото.
— А кой е бащата? Шегувам се! Поздравления, Декс! За бога, трябва да хвърляш бомбите една по една, а не да ги мяташ наведнъж! — Тя обгърна лицето му с длани и се взря в очите му. — Жениш се?
— Да!
— И ще ставаш баща?
— Знам! Мамка му — баща!
— Позволено ли е? Искам да кажа… ще ти разрешат ли?
— Очевидно.
— Още ли е у теб онази цигара? — Той бръкна в джоба си. — Как се чувства Силви?
— Щастлива е! Е, притеснява се, че ще надебелее.
— Е, възможно е, предполагам…
Той й запали цигарата.
— … Но го иска — да се омъжи, да има деца, свое семейство. Не иска да преполови трийсетте сам-самичка.
— Като МЕН!!!
— Точно така. Не иска да е като теб! — Той я улови за ръката. — Нямах предвид това, разбира се.
— Знам. Шегувам се. Поздравления, Декстър!
— Благодаря. Благодаря. — Кратко мълчание. — Остави ми малко — каза той, издърпа последната цигара от устата й и я сложи между своите устни. — Гледай!
Извади от портфейла см късче износена хартия, разгъна го и го поднесе под неоновата светлина.
— Това е скенер на дванайсет седмици. Невероятно, нали?
Ема взе хартийката и я огледа съвестно. Красотата на ултразвуковите снимки въздейства само на родителите, но на Ема не й беше за пръв път и знаеше какво се изисква от нея.
— Прекрасно! — въздъхна тя, макар всъщност да й приличаше на полароидна снимка на подплатата на джоба му.
— Виж! Това е гръбнакът!