— Великолепен гръбнак.
— Виждат се дори миниатюрните пръстчета.
— Ооо! Момче или момиче?
— Момиче, надявам се. Или момче. Няма значение. Харесва ли ти наистина?
— Абсолютно. Чудесно е! По дяволите, Декс, ще се обърна за минутка…!
След миг тя го прегърна отново, обвила с длани врата му. Чувстваше се пияна, изпълнена с обич и малко тъга, сякаш нещо свършва. Прииска й се да каже нещо в този смисъл, но реши, че е най-добре да се пошегува.
— Е, ти унищожи всичките ми шансове за бъдещо щастие, но се радвам за теб, наистина!
Той приведе глава да я погледне и внезапно нещо се раздвижи между тях, нещо живо и вибриращо в гърдите му.
Ема постави ръка върху тях.
— Сърцето ти ли е това?
— Мобилният ми телефон.
Тя отстъпи назад. Той извади телефона от вътрешния си джоб и погледна екрана, разтърси отрезвително глава и подаде виновно цигарата на Ема, сякаш е димяща пушка.
Зарецитира бързо: „Не се издавай, че си пиян, не се издавай, че си пиян“, надяна си рекламна усмивка и натисна зеления бутон.
— Привет, любов моя!
Ема чуваше гласа на Силви.
— Къде си?
— Поизгубих се.
— Изгуби се? Как така?
— Е, в лабиринт съм и…
— Лабиринт? Какво правиш в лабиринт?
— Просто… размотавам се. Решихме, че ще е забавно.
— Е, ти се забавляваш Декс. А аз слушам как някакъв старец възпява Нова Зеландия…
— Знам, знам… опитвам се да се измъкна, но… така де, оплел съм се в лабиринта! — Той се разкикоти, но телефонът мълчеше. — Ехо! Там ли си? Чуваш ли ме?
— С някого ли си, Декстър? — сниши глас Силви.
Той погледна към Ема, която се преструваше, че продължава да се диви на ултразвуковата снимка. Позамисли се, застана с гръб към нея и излъга.
— Цяла банда сме. Ще изчакаме още петнайсет минути после ще прокопаем тунел. Ако и това не проработи, ще изядем някого.
— Слава Богу, ето го Калъм! Ще поговоря с Калъм. Побързай, моля те!
— Добре. Идвам, идвам. Чао, скъпа, чао! — Той прекъсна връзката. — Личеше ли ми, че съм пиян?
— Ни най-малко.
— Трябва да излизаме.
— Да, разбира се. — Тя се озърна безпомощно в двете посоки. — Трябваше да оставим диря от трошички.
Сякаш в отговор на думите й, нещо изжужа, зацъка и лампите, осветяващи лабиринта, се заизключваха една по една, потапяйки ги в мрак.
— Много услужливо — вметна Декстър.
Застинаха за миг, докато очите им се приспособят към тъмнината. Оркестърът изпълняваше „Валят мъже“ и те се заслушаха внимателно в приглушената мелодия, сякаш да ги ориентира къде се намират.
— Трябва да се връщаме — обади се Ема, — преди да завалят мъжете.
— Добра идея.
— Имаше някакъв трик, нали? — каза Ема. — Доколкото си спомням, опираш лявата си ръка върху стената, вървиш напред и в крайна сметка намираш изхода.
— Да го направим тогава!
Той наля последните две чаши шампанско и остави празната бутилка върху тревата. Ема си свали обувките, протегна пръсти към живия плет и отначало плахо, те поеха през тъмния коридор от листа.
— Ще дойдеш ли? На сватбата ми?
— Разбира се. Но не мога да обещая, че няма да се разкрещя по време на службата.
— Тази чест трябваше да се падне на мен!
И двамата се усмихнаха в мрака и продължиха напред.
— Всъщност исках да те помоля за услуга.
— Само не настоявай да ти стана кум, Декс!
— Няма. Но от цяла вечност се мъча да напиша реч и се чудех дали не би могла да ми помогнеш?
— Не! — засмя се Ема.
— Защо не?
— Ще помрача емоционалната й стойност. Просто опиши искрено какво чувстваш.
— Е, не съм сигурен, че съветът ти е много добър. „Благодаря на организаторите и между другото, умирам от страх“. — Той присви очи в тъмнината. — Мислиш ли, че се получава? Струва ми се, че навлизаме все по-навътре.
— Довери ми се.
— Не искам да пишеш цялата реч, само да я поизгладиш…
— Съжалявам, ще трябва да се оправяш сам.
Спряха на кръстопът.
— Определено сме минавали оттук.
— Просто ми се довери. Продължаваме.
Повървяха мълчаливо. Наблизо оркестърът подхвана „1999“ на Принс под въодушевените възгласи на гостите.
— Когато за пръв път чух тази песен — обади се Ема, — ми прозвуча като научна фантастика. 1999-а. Въздушни коли, храна на таблетки и екскурзии до луната. Сега е 1999-а и аз карам „Фиат-противна-Панда“. Нищо не се е променило.