Декстър се усмихна. Прастарата фройдистка идея, която за пръв път достигна до слуха му в пансиона — че момчетата са влюбени в майките си и мразят бащите си — му се струваше съвсем приемлива. Всички бяха влюбени в Алисън Мейхю, а най-хубавото беше, че той всъщност харесваше и баща си. Както в много други отношения, и тук бе извадил невероятен късмет.
Често на вечеря в просторната пищна градина в оксфордшърската им къща, или докато се припичаше на слънце през ваканциите във франция, той забелязваше как баща му с нямо обожание впива в нея влажните си като на хрътка очи. Петнайсет години по-възрастен от съпругата си, висок, с издължено лице и заклет интроверт, Стивън Мейхю сякаш не можеше да повярва на този благосклонен жест на съдбата. Тя обичаше да организира партита и Декстър се стараеше да не се набива в очи, за да не го изпратят в леглото. Стоеше тихо и наблюдаваше как мъжете се тълпят около нея със смирено обожание; интелигентни, преуспели мъже, лекари, адвокати и радиоводещи, превърнати в безпомощни тийнейджъри. Гледаше я как танцува с коктейлната чаша в ръка, замаяна и сляпа за всичко наоколо, а останалите жени я съзерцават завистливо, тромави и глуповати в сравнение с нея. Съучениците му също — дори най-популярните всезнайковци — се превръщаха в карикатури край Алисън Мейхю, флиртуваха с нея, а тя не им оставаше длъжна, предизвикваха я на водни битки в басейна, превъзнасяха ужасните й гощавки — разбъркани надве-натри яйца, подправени с пепел от цигари вместо черен пипер.
Навремето се бе подвизавала на модния подиум в Лондон, но сега имаше антикварен магазин в града и с огромен успех продаваше килими и свещници на оксфордските аристократи. Около нея все още витаеше аурата на кариерата й от 60-те; Декстър беше виждал снимките, изрезките от избелели цветни притурки, но без очевидна тъга или съжаление тя бе загърбила всичко за сметка на безкомпромисно порядъчния, стабилен и удобен семеен живот. Както винаги, сякаш беше усетила най-подходящия момент да напусне партито. Декстър подозираше, че от време на време си позволява да кривва с докторите, с адвокатите, с радиоводещите, но не можеше да й се сърди. И хората повтаряха непрекъснато как го е наследил от нея.
Никой не уточняваше какво точно, но всички знаеха — красотата, разбира се, енергията, здравето, както и нехайната самоувереност, убедеността, че си привилегирован да бъдеш в центъра на събитията, в печелившия отбор.
Дори сега, в бледосинята си лятна рокля, тя ровеше за кибрит в огромната си дамска чанта с вид на човек, около когото се върти целият живот на площада. Будни кафяви очи сред сърцевидно лице под скъпо разчорлени черни коси, с рокля, разкопчана една идея по-ниско — безупречен хаос. Видя го да приближава и на лицето й грейна широка усмивка.
— Четирийсет и пет минути закъснение, младежо. Къде беше?
— Ей там. Гледах те как си бъбриш със сервитьорите.
— Не казвай на баща си. — Тя блъсна масата с хълбок, когато стана да го прегърне. — Къде беше все пак?
— Подготвях си уроците.
Косата му беше мокра от душа с Туве Ангстрьом и когато тя я отметна от челото му, обгръщайки нежно лицето му с длан, той усети, че вече е подпийнала.
— Много си рошав. Кой те разроши? Каква пакост си наумил?
— Казах ти, готвех си уроците.
Тя приспи скептично устни.
— И къде беше снощи? Чакахме те в ресторанта.
— Съжалявам, забавиха ме. Колежанско диско.
— Диско! Да не сме се върнали в 70-те? Опиши ми го.
— Двеста пияни скандинавки на модния дансинг.
— Моден дансинг? С радост признавам, че нямам представа какво намекваш. Забавно ли беше?
— Беше ад.
Тя го потупа по коляното.
— Горкото момче!
— Къде е татко?
— Прибра се в хотела да отдъхне. Мъчи го жегата. И сандалите му стискат. Знаеш какъв е баща ти. Уелсец до мозъка на костите.
— Какво правихте днес?
— Пошляхме се из форума. На мен ми хареса, но Стивън умря от скука. Било бъркотия от разхвърляни колони. Според него трябва да ги изгребат с булдозери и да направят спретната оранжерия или нещо такова.
— Трябва да посетите Палатин. Ето онзи хълм…
— Знам къде е, Декстър. Била съм в Рим, преди да се родиш.
— А кой беше император тогава?
— Ха! Помогни ми сега с виното, не ме оставяй да изпия цялата бутилка.
Така или иначе вече я беше пресушила, но Декстър отсипа последния сантиметър във водна чаша и се пресегна към кутията й с цигари. Алисън изсумтя.