— Само дето аз вече съм семеен мъж.
— Семеен. Божичко, не се ли страхуваш?
— Понякога. Но после си спомням какви идиоти успяват да отгледат деца. Казвам си, че щом Мифи Бюканън го може, значи е фасулска работа.
— В коктейл-баровете не пускат бебета, нали знаеш? Много навътре го вземат.
— Няма проблем. Ще се науча да си стоя у дома.
— Но си щастлив?
— Да? Мисля, че съм. А ти?
— По-щастлива. Горе-долу щастлива.
— Горе-долу… Е, не звучи зле.
— На повече не мога да се надявам.
Върховете на пръстите й докоснаха твърда повърхност, която й се стори позната, и тя разбра точно къде се намират. Свиеха ли вдясно и после наляво, щяха да излязат в розовата градина, да се върнат при гостите, при годеницата му и приятелите им и нямаше да остане време за разговори. Внезапно я обзе непреодолима тъга и тя спря, обърна се и улови Декстър за ръцете.
— Може ли да кажа нещо? Преди да се върнем при другите?
— Да.
— Малко съм пияна.
— Аз също. Няма проблем.
— Просто… липсваше ми. Наистина.
— И ти на мен.
— Но ти ми липсваше много, много, Декстър. За толкова неща исках да си поговорим, а теб те нямаше…
— И аз също.
— И се чувствам виновна, задето изчезнах така…
— Недей. Не ти се сърдя. По онова време бях малко… противен.
— Повече от малко. Беше ужасно отвратителен…
— Знам…
— Досаден, самодоволен егоист…
— Да, казвала си ми го.
— Но въпреки това. Трябваше да проявя разбиране… заради майка ти и…
— Това не е оправдание.
— Не е, но ти го преживя много тежко.
— Още пазя писмото ти. Красиво писмо. Оценявам го.
— Но все пак трябваше да упорствам. Да не губя връзката. Затова са приятелите, нали? Да поемат част от удара.
— Не те виня…
— И въпреки това…
Смути се, усетила, че очите й се напълват със сълзи.
— Хей, хей… Какво има, Ем?
— Съжалявам, прекалих с пиенето…
— Ела, ела…
Той я прегърна, опрял лице в кожата на врата й; долови аромат на шампоан и влажна коприна. Ема също вдъхваше мириса на афтършейв, на пот и алкохол, на костюма му. Помълчаха малко и най-после тя си пое дъх и каза:
— Знаеш ли? Когато… не те виждах, мислех за теб всеки ден, наистина всеки ден по един или друг начин…
— И аз…
— … „Искам Декстър да види това“, „Къде ли е Декстър сега?“ или „Божичко, ама че идиот е този Декстър“… Знаеш как е… И днес, когато те видях, си помислих, че си се върнал — моят най-добър приятел. И сега всичко това — сватбата, бебето… Толкова съм щастлива за теб, Декс. Но усещам, че ще те изгубя отново.
— Ще ме изгубиш? Как така?
— Знаеш как е. Семейството и новите задължения те поглъщат и губиш връзка с хората…
— Невинаги.
— Не, но се случва. Знам. Приоритетите ти ще се променят, ще си намериш нови приятели, симпатични млади двойки, с които си се запознал в предродилните курсове, двойки с бебета, които ще те разбират, или ще си твърде изморен от недоспиване…
— Всъщност нашето бебе няма да ни създава грижи. Просто го оставяш в стаята с консервена кутия, отварачка и газово котлонче. — Усети смеха й в гърдите си и си помисли, че най-прекрасното чувство на света е да разсмееш Морли. — Няма да стане така, обещавам.
— Наистина?
— Абсолютно.
Тя се отдръпна да го погледне.
— Заклеваш се? Няма да изчезваш повече?
— Ако ти не изчезнеш, няма да изчезна и аз.
Устните им се докоснаха отново. Застинаха така, със здраво долепени устни, с отворени очи, неподвижни. Мигът се разтегна като забавен кадър на лъчисто объркване.
— Колко е часът? — попита Ема и извърна уплашено лице.
Декстър си дръпна ръкава и погледна часовника.
— Наближава полунощ.
— Е! Трябва да вървим.
Тръгнаха мълчаливо, несигурни какво се е случило и какво ще последва. След два завоя стигнаха изхода на лабиринта. Ема понечи да отвори тежката дъбова врата, но Декстър я улови за ръката.
— Ем?
— Декс?
Прииска му се да я поведе обратно в лабиринта. Да си изключи телефона и да останат там, докато партито приключи, да се изгубят и да си разкажат всичко, което им се беше случило.
— Приятели отново? — каза накрая.