Отначало тя не вдига и той въздъхва облекчено, защото в крайна сметка какво добро ще излезе от това обаждане на бивша приятелка. Кани се да изключи, когато ненадейно чува познат рев:
— АЛО!
— Здрасти! — Той изтупва от праха усмивката на телевизионен водещ.
— КОЙ Е? — Тя надвиква врява, ресторант може би.
— Вдигнете малко шум!
— КАКВО? КОЙ Е?
— Познай!
— КАКВО? НЕ ЧУВАМ…
— Казах „познай“…
— АЛО? КОЙ Е?
— Познай!
— КОЙ?
— КАЗАХ ДА СЕ ОПИТАШ… — Играта става изтощителна и той казва просто: — Декстър е.
За миг настава мълчание.
— Декстър? Декстър Мейхю?
— Колко Декстъровци познаваш, Суки?
— Не, знам кой Декстър, просто… ПРИВЕТ, ДЕКСТЪР. Здрасти. Почакай…
Той чува стържене на стол и си представя любопитните погледи, които я съпровождат, докато прекосява ресторанта и излиза в коридора.
— Е, как си, Декстър?
— Добре, добре, обаждам се само да кажа, че те видях по телевизията тази вечер и се сетих за старите времена реших да се обадя да кажа „здрасти“. Изглеждаш страхотно между другото. Шоуто ми харесва. Чудесен формат. — Чудесен формат? Ама че клоун. — А ти как си, Суки?
— О, добре, добре.
— Навсякъде си! На гребена на вълната! Наистина!
— Благодаря. Благодаря.
Настава мълчание. Палецът на Декстър поглажда бутона за изключване. Натисни го. Престори се, че линията прекъсва. Затвори, затвори, затвори…
— Не сме се чували… от колко? Пет години?
— Знам, но се сетих за теб, понеже те видях по телевизията. Изглеждаш страхотно между другото. Как си? — Млъкни, това вече го каза. Съсредоточи се. — Искам да кажа, разкажи нещо повече… Много е шумно край…
— В ресторант съм. Вечерям с приятели.
— Познавам ли ги?
— Не мисля. Те са ми нови приятели.
Нови приятели. Враждебност ли долови?
— Добре. Ясно.
— Е. А ти къде си, Декстър?
— О, вкъщи.
— Вкъщи? В събота вечер? Ти?
— Е, ммм…
Понечва да й каже, че е женен, има дете, живее в Ричмънд, но усеща, че това ще подчертае отявленото безсмислие на обаждането, и замълчава. Затишието продължава известно време. Забелязва засъхналия сопол върху памучния пуловер, с които някога посрещаше гости в студиото, и надушва непозната миризма по върховете на пръстите си — противен коктейл от мръсен памперс и пържени скариди.
— Сервираха основното ястие — прекъсва мислите му Суки.
— Добре, както и да е… просто си спомних старите времена, прииска ми се да те видя. Да обядваме, да пийнем… нещо такова…
Музиката в слушалката стихва, сякаш Суки се е оттеглила в усамотен ъгъл. С позагрубял глас му казва:
— Знаеш ли какво, Декстър? Не мисля, че одобрявам идеята.
— О, няма проблем…
— Не съм те виждала от пет години и смятам, че ако няма специален повод…
— Просто ми хрумна…
— Не че беше много мил с мен, нито пък особено заинтригуван, през повечето време беше пиян…
— О, не е вярно!
— Дори ми изневеряваше, по дяволите, вечно търчеше подир някоя стажантка, сервитьорка и прочее… На всичкото отгоре ми се обаждаш, все едно сме стари дружки. Въобразяваш си, че изпитвам носталгия по „старите времена“? По шестте ни златни месеца, от които, честно казано, ми се повдига!
— Разбрах гледната ти точка, Суки.
— И освен това съм с мъж, с много, много мил мъж и се чувствам много щастлива. Всъщност в момента ме чака.
— Добре! Върви тогава! ВЪРВИ! — Горе Джасмин започва да плаче, сигурно защото й става неловко.
— Не може да ми се обаждаш ей така, просто защото ти е скимнало и…
— Няма, аз просто… за бога, стига!
Воят на Джасмин отеква по голите дървени стъпала.
— Какъв е този шум?
— Бебе.
— Чие бебе?
— Моето. Имам дъщеря. На седем месеца.
Настава тишина. Достатъчно дълга и Декстър видимо се сконфузва. После Суки казва:
— Защо тогава ме каниш на среща?
— Просто… да пийнем приятелски.
— Имам приятели — тихо отронва Суки. — А ти отиди нагледаш дъщеря си, Декс.
И прекъсва връзката.
За момент той не помръдва, заслушан в замрялата линия. После сваля телефона, взира се в него и поклаща рязко глава, сякаш са му ударили плесница. Наистина са го зашлевили.