— Знаеш ли… понякога си мисля, че прекалихме с либералното възпитание.
— Съгласен съм. Разглезихте ме. Подай ми кибрита.
— Глупав навик. Смяташ, че приличаш на филмова звезда, но не си прав. Изглеждаш ужасно.
— Ти защо пушиш тогава?
— Защото ми придава чувственост. — Тя пъхна цигара между устните си и я запали с кибрита. — Но ще ги отказвам. Тази ми е последната. А сега бързо, докато го няма баща ти… — Тя се приведе съзаклятнически към него. — Разкажи ми за любовниците си.
— Не!
— Хайде, Декс! Принудена съм, знаеш, да живея чрез децата си, а сестра ти е толкова целомъдрена…
— Пияна ли си, мадам?
— Недоумявам как успя да роди две деца…
— Пияна си.
— Не пия, забрави ли?
Когато Декстър беше на дванайсет, една вечер тя го заведе тържествено в кухнята и тихо му изреди съставките на сухото мартини, сякаш го посвещава в рицарско звание.
— Хайде де. Изплюй камъчето! С всичките сочни подробности.
— Няма нищо за разказване.
— Никакви жени в Рим? Нито една красива католичка? — Да.
— Не и студентки, надявам се.
— Не, разбира се.
— Ами у дома? Кой ти пише онези дълги, овлажнели от сълзи писма, които препращаме?
— Не е твоя работа.
— Не ме принуждавай да ги отварям на пара. Кажи ми!
— Не е важно.
Тя се облегна назад.
— Е, разочароваш ме. Ами онова мило момиче, което ни гостува?
— Кое момиче?
— Симпатично, искрено, севернячка. Напи се и се разкрещя на баща ти за сандинистите.
— Ема Морли.
— Ема Морли. Хареса ми. И баща ти я хареса, въпреки че го нарече буржоазен фашист. — Декстър потръпна при спомена. — Няма значение, поне излъчваше живец, плам. Не като другите секскукли, които сварваме сутрин на масата. „Да, госпожо Мейхю“, „Не, госпожо Мейхю“… Чувам те как нощем се вмъкваш на пръсти в стаята за гости.
— Наистина си пияна.
— Та какво става с тази Ема?
— Тя е просто приятелка.
— Нима? Не съм убедена. Смятам, че те харесва.
— Всички ме харесват. Това е моето проклятие.
Наум му прозвуча добре — вулгарно и самоиронично, но сред възцарилото се мълчание се почувства глупаво като на партитата, когато майка му му разрешаваше да остане до късно, а той започваше да се перчи и я разочароваше. Тя му се усмихна снизходително и го потупа по отпуснатата върху масата длан.
— Бъди добро момче.
— Добро момче съм, винаги съм добро момче.
— Но не твърде добро. Искам да кажа… не приемай фанатично добротата.
— Няма.
Почувствал неудобство, той се заозърта наоколо.
Тя го побутна.
— Искаш ли още една бутилка вино, или да се връщаме в хотела да нагледаме мазолите на баща ти?
Тръгнаха на север по страничните улички, виещи се успоредно на Виа дел Корсо към Пиаца дел Пополо. Декстър подбираше маршрута, стараейки се да е възможно най-живописен. Усети задоволство, че познава града като петте си пръста, и му поолекна. Тя го държеше замаяно през лакът.
— Колко смяташ да останеш тук?
— Не знам. Може би до октомври.
— А после ще се прибереш у дома и ще се заемеш с нещо, нали?
— Разбира се.
— Нямам предвид да живееш с нас. Не бих ти го причинила. Но ще ти помогнем да си купиш апартамент.
— Не бързаме за никъде, нали?
— Е, изтече цяла година, Декстър. Докога ще си във ваканция? Не че си се преуморил в университета.
— Не съм на почивка. Работя!
— Журналистика може би? Не споменаваше ли, че искаш да станеш журналист?
Споменавал го беше мимоходом, но само като алиби и за отвличане на вниманието. С наближаването на двайсетте възможностите му сякаш все повече изтъняваха. Някои внушителни професии — сърдечен хирург, архитект — вече биха окончателно изключени. Журналистиката бавно ги следваше. Не го биваше кой знае колко с перото, не разбираше от политика, говореше лош, ресторантски френски, нямаше нито опит, нито квалификации, притежаваше само паспорт и ярка представа за себе си как пуши под вентилатор, висящ от тавана, в тропическа страна с очукан „Никон“ и бутилка уиски до леглото.
Най-много, естествено, го влечеше фотографията. На шестнайсет бе изработил фотопроект, наречен „Тъкан“ — черно-бели близки кадри на дървесна кора и раковини, които затрогнаха учителя му по изкуство. Нищо след това не му донесе същото удовлетворение като „Тъкан“ и контрастните снимки на скрежа по прозорците и чакъла по алеята. Журналистиката изискваше жонглиране с трудна материя като думите и идеите, но той смяташе, че от него би излязъл приличен фотограф, най-малкото защото усещаше, че притежава изострен нюх за съвършената подредба на нещата. На този етап от живота основният му критерий при избор на кариера бе дали ще звучи добре в баровете, когато крещи в ухото на някое момиче, а „Аз съм професионален фотограф“ несъмнено излъчваше притегателна сила почти колкото „Работя като военен репортер“ или „Всъщност снимам документални филми“.