— Какво беше това?
— Просто музика. С Джасмин си организирахме малко парти, нали, Джаз? Искам да кажа Джасмин.
— Будна ли е още?
— Опасявам се.
Силви въздъхва.
— Какво правиш?
„Пуших цигари, напих се, упоих бебето ни, обадих се на старите си приятелки, танцувах и си говорех сам. Олюлявам се като уличен пияница“.
— О, просто си почивам, погледах телевизия. А ти? Забавляваш ли се?
— Горе-долу. Всички са пияни до козирката, разбира се…
— Освен теб.
— Твърде съм изморена да пия.
— Много е тихо. Къде си?
— В хотелската стая. Ще си полегна малко, после ще се върна за следващата вълна.
Докато я слуша, Декстър оглежда разрухата в стаята на Джасмин — накиснатите с мляко чаршафи, разпилените играчки и книги, празната бутилка от вино и мръсната чаша.
— Как е Джасмин?
— Усмихва се. Нали, слънчице? Мама се обажда.
Той допира съвестно телефона до ухото на Джасмин, която мълчи. Никой не се забавлява и той си го взима обратно.
— Пак съм аз.
— Но се справяш.
— Разбира се. Съмнявала ли си се? — Настана затишие.
— Връщай се при компанията.
— Може би… Утре се прибирам. Към обяд. Около единайсет.
— Добре. Лека нощ.
— Лека нощ, Декстър.
— Обичам те — казва той.
— И аз.
Тя понечва да прекъсне връзката, но той се чувства принуден да добави още нещо.
— И Силви? Силви? Там ли си?
Тя вдига телефона към ухото си.
— Да?
Той преглъща и облизва устни.
— Исках просто да кажа… Знам, че не се справям много добре в момента… с бащинството, със съпружеския живот и прочее. Но работя върху това, старая се. Ще стана по-добър, Силви. Обещавам ти.
Тя явно осмисля думите му, понеже проговаря след известно мълчание с леко напрегнат глас:
— Декс, справяш се добре. Ние просто… се учим… това е.
Той въздъхва. Някак си се е надявал на повече.
— Връщай се вече при компанията.
— До утре.
— Обичам те.
— И аз.
И тя изчезва.
Къщата изглежда прекалено тиха. Джасмин е заспала в скута му. Той не помръдва цяла минута, заслушан в бученето на кръвта и виното в главата си. За миг го залива вълна от ужас и самота, после се изправя и вдига отпуснатата като котенце Джасмин към лицето си. Вдишва аромата й — млечен, почти сладък, негова плът и кръв. Плът и кръв. Фразата е клише, но понякога той наистина зърва част от себе си в изражението й, разпознава се и не може да повярва. За добро или за зло, тя е част от мен. Оставя я нежно в кошарката.
Настъпва пластмасово прасенце; остро като кремък, то се забива в стъпалото му, Декстър изругава тихо и изключва лампата в спалнята.
В хотелската стая в Уестминстър, десет мили източно по брега на Темза, съпругата му е приседнала гола на ръба на леглото. Телефонът виси в ръката й и тя започва тихо да плаче. Откъм банята долита шуртенето на душа. Силви не харесва как сълзите се отразяват на лицето й и когато шумът секва, бързо изтрива очите си с опакото на дланта и пуска телефона върху купчината разхвърляни по йода дрехи.
— Наред ли е всичко?
— О, знаеш… Не съвсем. Звучеше доста пиян.
— Убеден съм, че ще се справи.
— Не, наистина пиян. Странно. Най-добре да се прибирам.
Калъм завързва колана на халата, влиза в спалнята и се привежда да целуне голото й рамо.
— Както казах, сигурен съм, че ще се справи. — Тя не отговаря и той сяда и я целува отново. — Опитай се да забравиш. Позабавлявай се. Искаш ли да пийнеш нещо?
— Не.
— Искаш ли да полегнеш?
— Не, Калъм! — Тя отблъсква ръката му. — За бога!
Той устоява на изкушението да отвърне, обръща се и с избледняващи надежди за вечерта се връща в банята да си измие зъбите. Обзема го ужасното усещане, че тя ще настоява да обсъдят положението — „не е честно, не бива да продължаваме, трябва да му кажа“; и прочее, и прочее. Не може ли да му спести опяването, мисли си раздразнено той. Нали вече му даде работа? Не е ли достатъчно? Плюе и се жабурка, връща се в спалнята и се строполява върху леглото. Посяга към дистанционното и прехвърля гневно каналите, докато госпожа Силви Мейхю седи и съзерцава през прозореца светлинките край Темза и се чуди какво да прави със съпруга си.