Петнайсета глава
Жан Себерг
Неделя, 15 юли 2001
Белвил, Париж
Трябваше да пристигне от Ватерло в 15,55 на 15 юли.
Ема застана навреме пред входа за пристигащи на дю Нор и се сля с тълпата посрещачи — нетърпеливи любовници с букети, отегчени шофьори, потни под костюмите, стиснали табелки с имена. Дали да не напише „Декстър“ върху лист хартия. Да го напише с правописни грешки. Сигурно ще го развесели, но струва ли си усилието? Освен това влакът вече наближаваше, а множеството напираше към перона. След дълга пауза вратите се отвориха със съскане, пътниците се изсипаха навън и Ема се лашна напред с приятелите и роднините, любовниците и шофьорите, източили шии към лицата на новодошлите.
Тя си надяна усмивка. Последния път, когато го видя, си бяха казаха доста неща. Последния път, когато го видя, се беше случило нещо.
Декстър седеше в последния вагон на влака и чакаше другите пътници да слязат. Не носеше куфар, а само малка раница на съседната седалка. На масичката пред него лежеше книга с ярка обложка, а под карикатурното момичешко лице бе изписано заглавието — „Непобедимата Джули Крискол срещу целия широк свят“.
Дочете книгата точно когато влакът навлезе в парижките покрайнини. Първата книга, изчетена от край до край от няколко месеца насам; фактът, че е предвидена за единайсет-четиринайсетгодишни и съдържа илюстрации, помрачаваше донякъде задоволството от умствените му способности. Докато вагонът се изпразни, той погледна отново от вътрешната страна на задната корица, където бе поместена черно-бяла снимка на авторката. Взря се напрегнато в нея, сякаш да я запечата в паметта си. В скъпа на вид снежнобяла риза, тя седеше малко неловко на ръба на дървен стол, прикрила уста с ръка в мига преди да избухне в смях. Разпозна изражението и жеста, усмихна се, прибра книгата в раницата, вдигна я и тръгна след последните пътници, които се канеха да слязат на перона.
Последния път, когато я видя, си казаха доста неща. Случи се нещо. Какво ще й каже сега? Какво ще му отговори тя? Да или не?
Докато го чакаше, тя си подръпваше косата, сякаш да я удължи. Скоро след като пристигна в Париж, с речник в ръка, събра смелост да отиде на фризьор — un coiffeur — и да се подстриже. Макар да не посмя да го изрече гласно, искаше да заприлича на Жан Себерг, защото щом си решил да бъдеш белетрист, трябва да го направиш както подобава. Три седмици по-късно вече не й се доплакваше, когато се погледне и огледалото, но въпреки това ръцете й блуждаеха по главата, сякаш наместват перука. С усилие на волята насочи вниманието си върху копчетата на чисто новата си гълъбовосива риза, купена тази сутрин от магазин, не — от бутик — на Рю дьо Греней. Две разкопчани копчета — твърде консервативно, три — разкриваха триъгълника между гърдите й. Разкопча третото копче, цъкна с език и насочи очи към пътниците. Тълпата оредяваше и тя започна да се пита дали не е изпуснал плака. Най-после го видя.
Изглеждаше съсипан. Изпит и изтощен, с набола брала, която не му отиваше и му придаваше вид на затворник, и тя си припомни колко подводни камъни крие това гостуване. Но той я забеляза, усмихна се и забърза крачка. Тя също се усмихна и се смути, застанала пред входа, чудейки се къде да дене ръцете си, очите си. Разстоянието помежду им изглеждаше огромно; усмихваш се, придаваш си сериозно изражение, усмихваш се, придаваш си сериозно изражение цели петдесет и пет метра? Четирийсет и пет метра. Погледна надолу към пода, после нагоре към покрива. Четирийсет метра, обърна се пак към Декстър, пак към пода. Трийсет и пет метра…
Преодолявайки обширното пространство, той с изненада установи колко се е променила през осемте седмици, откакто не я беше виждал, двата месеца, откакто се случи всичко. Косата й бе подстригана много късо, с бретон над челото, а лицето й беше добило цвят — лятното лице, което помнеше добре. Беше облечена по-стилно — обувки с високи токчета, елегантна тъмна пола, бледосива риза, разкопчана смело на деколтето и разголваща кафявата кожа и триъгълника лунички под врата й. Все още не знаеше къде да дене ръцете си и накъде да гледа и той също се смути. Десет метра. Какво да каже и как да го каже? Дали ще е „да“ или „не“.
Той забърза към нея и най-сетне се прегърнаха.
— Не биваше да ме посрещаш.
— Трябваше, разбира се. Турист…
— Харесва ми. — Прокара палец по късия й бретон. — Има си специална дума, нали?
— Мъжкарана?