— Взимам уроци.
— Очевидно.
— Е, тя не разбра нито дума. Сигурно ще ни донесе печено пиле.
Нищо. Той седеше и побутваше с нокътя на палеца си кристалчетата захар по металния плот на масата. Тя опита пак. Нещо безобидно.
— Кога за последно беше в Париж?
— Преди три години. Със съпругата ми. За поредната ни прословута миниваканция. Четири нощи в „Жорж V“. Той хвърли кубче захар в канала. — Какво прахосничество!
Ема отвори уста и я затвори. Не знаеше какво да каже. Вече бе използвала репликата „поне не си жлъчен“.
Декстър обаче примигна, поклати глава и сръга ръката й с лакът.
— Ето как си представям следващите няколко дни — ти ми показваш забележителностите, а аз те сподирям унило и правя глупави забележки.
Тя се усмихна и го сръга в отговор.
— Не е изненадващо. Знам какво преживя, какво преживяваш — и покри ръката му с длан.
След миг той покри нейната, тя го последва и продължиха, по-бързо и по-бързо — като детска игра. Но също и като актьори, напрегнати и самовглъбени. Смутена, тя реши да се престори, че трябва да отиде до тоалетната.
В малката, душна кабинка се погледна смръщено в огледалото и си подръпна бретона, сякаш да изтегли още коса. Въздъхна и се зарече да се успокои. Събитието беше просто инцидент, случайност, нищо особено, той е просто стар, стар приятел. Пусна казанчето за правдоподобност и излезе в топлия сив следобед. На масата пред Декстър стоеше книгата й. Тя седна предпазливо и я побутна с показалец.
— Това пък откъде се взе?
— Купих я на гарата. Имаше огромни купчини. Навсякъде е, Ем.
— Прочете ли я?
— Не мога да помръдна от трета страница.
— Не е смешно, Декс.
— Ема, книгата е чудесна.
— Е, дреболия. Детска книжка.
— Не, наистина, гордея се с теб. Не че съм тийнейджърка, но ме разсмя. Прочетох я на един дъх. Говоря като човек, който петнайсет години чете „Хауърдс Уей“.
— „Хауърдс Енд“ искаш да кажеш.
— Както и да е. За пръв път прочитам нещо от край до край.
— Е, шрифтът е огромен.
— И това ми допадна най-много. Едрият шрифт. И илюстрациите. Забавни са, Ем. Нямах представа, че можеш рисуваш.
— Е, благодаря…
— Освен това историята е любопитна и весела. Гордея се с теб, Ем. Всъщност… — Той извади химикалка от джоба си — Искам посвещение.
— Не изглупявай!
— Не, настоявам. Ти си… — Той зачете от задната корица: — „Най-оригиналният детски белетрист след Роалд Дал“. — Казва деветгодишната племенничка на издателката. — Той я побутна с химикалката. — Не раздавам автографи, Декс.
— Хайде. Моля те. — Той се изправи, преструвайки се, че трябва да отиде до тоалетната. — Оставям я тук. Напиши нещо. Нещо лично, с днешна дата. В случай че станеш наистина известна и ми потрябват пари.
Декстър стоеше в тясната кабинка и се чудеше докога ще издържи. По някое време щеше да се наложи да поговорят, идиотско бе да заобикалят темата. Пусна казанчето за ефект, изми си ръцете и ги подсуши в косата, после излезе на тротоара, където Ема тъкмо затваряше книгата. Понечи да прочете посвещението, но тя сложи длан върху корицата.
— Не пред мен, моля те.
Той седна и прибра книгата в раницата, а тя се приведе над масата, сякаш се връща към деловата част.
— Е, как са нещата при теб?
— О, фантастично. Разводът приключва през септември, точно преди годишнината от сватбата. Почти две години семейно блаженство.
— Говорите ли си?
— Само в краен случай. Е, спряхме да си крещим и да хвърляме предмети, сега се придържаме към „да“, „не“, „здравей“, „чао“. С което се ограничавахме и докато бяхме женени впрочем. Чу ли, че вече живеят у Калъм? В нелепото му имение в Мъсуел Хил, където ходехме на вечерни партита?
— Да, чух.
Той я изгледа остро.
— От кого? От Калъм?
— Не, разбира се. Просто… от други хора.
— Които ме съжаляват.
— Не точно… Загрижени са. — Той сбърчи отвратено нос.
— Загрижеността не е обидно нещо, Декс. Говори ли с Калъм?
— Не. Той се опитва. Засипва ме със съобщения, все едно нищо не се е случило. „Е, приятелче! Обади ни се!“ Мисли, че трябва да излезем на по бира „да обсъдим положението“. Може би трябва да приема. Така или иначе ми дължи надницата за три седмици.