— Намери ли си работа?
— Още не. Даваме под наем проклетата къща в Ричмънд и апартамента и така се прехранвам. — Той допи утайката на кафето и се вгледа в канала. — Не знам, Ем. Преди осемнайсет месеца имах семейство, кариера — нищо особено, нова пак имах възможности, получавах предложения. Имах ван, спретната къща в Съри…
— Която мразеше.
— Не я мразех.
— Мразеше вана.
— Е, да, него го мразех, но поне беше мой. А сега внезапно се озовах в едностаен апартамент в Килбърн с моята половина от сватбените подаръци и нямам нищо. Само аз и купчина кашони. Животът ми на практика приключи.
— Знаеш ли какво трябва да направиш според мен?
— Какво?
— Защо… — Тя пое дълбоко дъх и го улови за ръката. — Защо не помолиш Калъм да те върне на работа? — Той я изгледа яростно и си дръпна ръката. — Шега! Шегичка — каза тя и се засмя.
— Е, радвам се, че руините на семейния ми живот те развеселяват, Ем.
— Не ме развеселяват, но смятам, че самосъжалението не помага.
— Не е самосъжаление, а действителността.
— „Животът ми на практика приключи“?
— Искам да кажа… Не знам. Просто… — Той погледна към канала и въздъхна театрално. — На младини всичко изглеждаше възможно. Сега всичко изглежда невъзможно.
Ема, за която важеше обратното, каза само:
— Не е чак толкова зле.
— Значи има светла страна? Когато съпругата ти е избягала при най-добрия ти приятел?
— Той не ти е „най-добрият“ приятел, не се бяхте виждали от години. Смятам само… Добре. Като начало — не е едностаен апартамент в Килбърн, а превъзходен двустаен в Уест Хампстед. Готова съм да убия човек за такова местенце. И си там само докато си върнеш апартамента.
— Навършвам трийсет и седем след две седмици! На средна възраст съм!
— Трийсет и седем все още се води средата на трийсетте. Приблизително. Вярно, нямаш работа в момента, но не живееш от подаяния. Имаш доход от наем, което си е жив късмет, ако ме питаш. Мнозина сменят посоката на по-зряла възраст. Ще потъгуваш малко, но ти не беше особено щастлив и когато беше женен, Декс. Знам, нали те изслушвах през цялото време. „Не разговаряме, не се забавляваме, не излизаме…“ Знам колко е трудно сега, но след време ще го приемеш като ново начало. Нова възможност. Можеш да се захванеш с какво ли не, просто трябва да решиш…
— Например?
— Не знам… Медиите? Защо не пробваш пак да водиш предаване? — Декстър простена. — Добре де, нещо зад кадър? Продуцент, режисьор? — Декстър се намръщи. — Или фотография! Непрекъснато говореше, че искаш да станеш фотограф! Или нещо гастрономическо, не знам… И ако удариш на камък навсякъде, можеш винаги да разчиташ на дипломата по антропология. Няма да вземаме под внимание тройките. — Тя го потупа по ръката за допълнителен ефект. — Винаги се търсят антрополози. — Той се усмихна, после си спомни, че не бива да се усмихва. — Здрав си, способен, финансово стабилен, сравнително привлекателен мъж в средата-към-края на трийсетте. Ти си… добре, Декс. Просто трябва да си възвърнеш самочувствието. Това е.
Той въздъхна и се вгледа в канала.
— Приключи ли с насърчителната реч?
— Да. Как ти се струва?
— Все още ми се иска да скоча в канала.
— Да вървим тогава. — Тя остави банкнота върху масата. — Апартаментът ми е на двайсетина минути в тази посока. Да се разходим или да извикаме такси?
Тя понечи да се изправи, но Декстър не помръдна.
— Най-лошото е, че ми липсва Джасмин. — Ема седна отново. — Това направо ме подлудява, а дори не бях добър татко или нещо такова.
— О, хайде…
— Не бях, Ем, бях безполезен, напълно. Мразех това, не исках да съм там. През цялото време се преструвахме, че сме съвършено семейство, а аз си мислех каква грешка съм допуснал, как изобщо не ставам за това. Мислех си колко прекрасно ще е да мога пак да спя, да излизам през почивните дни или просто да излизам, да не се прибирам до зори, да се забавлявам. Да бъда свободен, да не нося отговорност. И сега го имам, нищо не правя. Съзерцавам кашоните и ми е мъчно за Джасмин.
— Но ти я виждаш.
— През две седмици. За една мизерна нощ.
— Но би могъл да я виждаш по-често, да помолиш за повече време…
— Разбира се! Но забелязвам страха в очите й, когато майка й си тръгва: „Не ме оставяй с този смахнат, тъжен идиот!“. Обсипвам я с подаръци. Жалка картина! Всеки път, когато идва, намира цяла купчина, като на Коледа, защото ако не разопаковаме подаръци, не знам какво да правя с нея. Ако не разопаковаме подаръци, тя ще се разплаче и ще пита къде е мама, което означава — мама и онзи кучи син Калъм. Не знам дори какво да й купувам, защото всеки път е различна. Обърнеш си гърба за една седмица, за десет дни, и всичко се променя! Искам да кажа… тя проходи, за бога, а аз го пропуснах! Възможно ли е? Как е възможно да ме няма? Нали това ми е работата? Нищо лошо не съм направил и изведнъж… — Гласът му потрепери и той бързо смени тона, превключвайки на гняв. — И междувременно, естествено, този нещастник Калъм е с тях в огромното си нещастно имение!