Инерцията на яростта обаче не бе достатъчна да прикрие пресекващия му глас. Той млъкна рязко, притисна длани към носа си и разтвори широко очи, сякаш се опитва да възпре кихавица.
— Добре ли си? — попита тя и го потупа по коляното.
Той кимна.
— Няма да съм такъв през цялото време, обещавам.
— Няма проблем.
— Има… Унизително е. — Той стана припряно и си взе раницата. — Моля те, Ем. Да поговорим за нещо друго. Разкажи ми нещо. Разкажи ми за теб.
Тръгнаха покрай канала, заобикаляйки Плас дьо ла Репюблик, после свърнаха на изток по Рю дьо ла Фобур Сен Дени. Тя заразказва за работата си.
— Втората книга е продължение. Виждаш ли колко съм оригинална? Написала съм около три четвърти. Джули Крискол отива на училищна екскурзия до Париж и се влюбва във френско момче и преживява много приключения, изненада, изненада. Това е извинението ми да съм тук. „С изследователска цел“.
— И първата книга се продава добре?
— Така казват. И, достатъчно, за да ми платят за още две.
— Наистина ли? Още две продължения?
— Опасявам се. Джули Крискол е като верига за бързо хранене. Светкавична възвръщаемост на средства! Разговаряме и с телевизията. За шоу. Анимация за деца, базирана върху илюстрациите ми.
— Майтапиш се!
— Знам. Глупаво звучи, нали? Ще работя в медии! Ще бъда помощник-продуцент!
— Какво означава това?
— Нищичко. Искам да кажа, че не ме интересува. Харесва ми. Но някой ден ми се иска да напиша зряла книга. Винаги съм си мечтала за това — за страхотен, гневен, критичен роман, нещо необуздано и неподвластно на времето, разбулващо човешката душа, а не тийнейджърски любовни романси в дискотеките.
— Но ти не пишеш само това, нали?
— Може би не. А може би инерцията те подема. Мечтаеш да промениш света с помощта на езика, но в крайна сметка се задоволяваш да скалъпиш няколко смешни историйки. За бога, чуй ме само! Моят живот в изкуството!
Той я сръга с лакът.
— Какво?
— Радвам се за теб. — Прегърна я през рамо и я притиска към себе си. — Писател. Истински писател. Най-сетне правиш това, което винаги си искала да правиш.
Повървяха така, малко сконфузено и неловко: раницата го удряше по хълбока и накрая неудобството надделя и той отдръпна ръка.
Лека-полека настроението им се поразведри. Облачната пелена се разкъса и с напредването на вечерта Фобур Сен Дени се оживи. Многолика, хаотична, шумна и трескава, понякога почти нетърпима, и Ема току поглеждаше крадешком Декстър като разтревожен екскурзовод. Пресякоха широкия многолюден Булевар дьо Белвил и продължиха на изток по границата между XIX и XX век. Докато изкачваха хълма, Ема сочеше баровете, които харесва, разказваше за местната история, за Едит Пиаф и за Парижката комуна от 1871-ва, за местните китайски и северноафриканси общности и Декстър ту се заслушваше, ту се замисляше какво ще последва, когато най-сетне пристигнат в апартамента. „Виж, Ема, за онова, което се случи…“
— Нещо като парижкия Хокни… — казваше тя.
Декстър се усмихна с влудяващата си усмивка.
Тя го сръга.
— Какво?
— Отиваш в Париж и откриваш квартала, който напомня най-много на Хокни…
— Интересно е. Поне на мен ми е интересно.
Най-после свиха по тиха странична уличка и застанаха пред нещо като врата на гараж, където Ема набра някакъв код на таблото и натисна с рамо тежката порта. Влязоха в ограден двор, мръсен и занемарен, с очукани саксии с клюмнали цветя. В двора ехтяха съревноваващи се телевизори, викове на деца, играещи футбол с топка за тенис, и Декстър с усилие на волята потисна напиращото раздразнение. Репетирайки за случая, си бе представял засенчено от дървета площадче, сводести прозорци, изглед към „Нотър Дам“. Атмосферата беше приятна, дори шик, с урбанистични, индустриални оттенъци, но нещо по-романтично щеше да го улесни.