— Знам. Просто реших, че е чудесна идея. Декс и Ем, Ем и Декс, ние двамата. Да опитаме, да видим как ще се получи. Мислех, че и ти го искаш.
— Искам го. Исках го. В края на осемдесетте.
— И защо не сега?
— Защото е твърде късно. Ние закъсняхме. Изморена съм вече.
— На трийсет и пет си!
— Просто смятам, че времето ни е минало.
— Откъде знаеш, след като не сме опитали?
— Декстър! Срещнах друг мъж!
Поседяха мълчаливо, заслушани в детските викове в двора, в далечния шум от телевизорите.
— И го харесваш? Този мъж.
— Да. Наистина го харесвам. Много.
Той се пресегна и подпря лявото й стъпало във все още прашната си от улицата длан.
— Не улучвам момента, нали?
— Не.
Той огледа стъпалото й. Ноктите бяха лакирани в червено, но късо изрязани, най-малкият — извит и почти невидим.
— Краката ти са отвратителни.
— Знам.
— Малкият ти пръст е като царевично зърно.
— Остави го на мира тогава.
— Онази нощ… — Той натисна с палец твърдата кожа на петата й. — Наистина ли ти се стори толкова ужасна?
Тя го ритна по хълбока с другия си крак.
— Не пускай въдицата, Декстър!
— Не, честно, кажи ми…
— Не, Декстър, не беше толкова ужасна, всъщност беше една от най-красивите нощи в живота ми. Но все пак мисля, че трябва да спрем дотук. — Тя свали крака на пода и се премести плътно до него, улови го за ръката и облегна глава върху рамото му. И двамата впериха очи в рафтовете с книги. След малко Ема въздъхна. — Защо не ми каза това преди… не знам… осем години?
— Бях се отдал на… забавления, предполагам.
Тя вдигна глава и го изгледа косо.
— И сега вече не се забавляваш и си помисли: „Защо пък да не пробвам с добрата стара Ема…“.
— Нищо подобно…
— Аз не съм утешителна награда, Декс. Не съм резервен вариант. Мисля, че заслужавам повече от това.
— И аз мисля, че заслужаваш повече от това. Затова дойдох. Ти си вълшебна, Ем.
След миг тя стана рязко, взе една възглавничка, замери го ненадейно по главата и тръгна към банята.
— Млъкни, Декс!
Той се протегна да я улови за ръката, но тя се отдръпна.
— Къде отиваш?
— Да се изкъпя, да се преоблека. Не мога да се мотая цяла вечер — изкрещя тя от другата стая, заизважда гневно дрехи от гардероба и ги нахвърля по леглото. — Той ще пристигне след двайсет минути!
— Кой?
— Познай! НОВИЯТ МИ ПРИЯТЕЛ!
— Жан-Пиер?
— Аха. В осем. — Започна да разкопчава миниатюрните копчета на ризата, после се отказа, съблече я припряно през глава и я метна върху пода. — Ще излезем на вечеря! Тримата!
Той отпусна глава назад и изстена тихо и продължително.
— Божичко! Трябва ли?
— Да, опасявам се. Уговорили сме се. — Вече беше гола и гневна — от себе си, от ситуацията. — Ще те заведем в ресторанта, където се запознахме. Прословутото бистро! Ще седнем на същата маса, ще се държим за ръцете и ще ти разкажем всичко от игла до конец. Ще бъде много, много романтично. — Тя захлопна вратата на банята и изкрещя отвътре: — И няма да се чувстваме неловко!
Декстър чу как душът зашуртя и легна върху канапета вперил поглед в тавана, сконфузен от нелепата см експедиция. Мислеше, че е открил разковничето, че ще се спасят взаимно, а всъщност Ема от години не се нуждаеше от спасител. Нуждаеше се само той.
И може би Ема беше права, може би просто се чувстваше малко самотен. Чу как древните водопроводи изгъргориха, когато душът секна, и тази ужасна, срамна дума изплува отново в съзнанието му. Самотен. И най-лошото — знаеше, че е вярно. Никога не беше си представял, че ще е самотен. За трийсетия си рожден ден бе напълнил цял нощен клуб на Риджънт Стрийт; на тротоара пред входа гостите се редяха на опашка. СИМ картата на телефона в джоба му преливаше от номерата на стотиците хора, с които се бе запознал през последните десет години, и въпреки това единственият човек, с когото през цялото това време му се бе искало да поговори, се намираше в съседната стая.
Вярно ли беше? Той обмисли още веднъж идеята, разбра, че няма грешка, и стана рязко с намерението да я сподели веднага с нея. Тръгна към спалнята, но се закова на място.
Виждаше я през пролуката на вратата. Седеше на малката нощна масичка с все още мокра от банята къса коса, с дълга до коленете старомодна рокля от черна коприна; разкопчана на гърба чак до кръста, тя разкриваше сенките под лопатките й. Седеше неподвижна, с изопнат гръб и много елегантна, сякаш чака някой да дойде и да вдигне ципа на роклята. Представата му се стори много изкусителна, този семпъл жест — и познат, и нов — излъчваше такава близост и топлота, че той почти пристъпи в стаята. Ще закопчае роклята, ще я целуне по врата и по рамото и ще й каже.