— Възможно е да се ориентирам към журналистика.
— Или бизнес. Нали с Калъм се канехте да основете компания?
— Обмисляме го.
— Звучи размито. Просто „бизнес“.
— Както казах — обмисляме.
В действителност Калъм, бившият му съквартирант, вече бе започнал бизнес без него, нещо от сорта на компютърна поддръжка, но Декстър така и не намери сили да разбере точно какво. Калъм настояваше, че на двайсет и пет ще са милионери, но как щеше да звучи в бара? „Всъщност аз поддържам компютри“. Не, професионалната фотография заемаше най-високо място в личната му класация. Реши да пробва да го изрече гласно.
— Всъщност ме влече фотографията.
— Фотографията?
Майка му се разсмя като обезумяла.
— Ей! Аз съм добър фотограф!
— Когато се сетиш да си махнеш пръста от обектива.
— Не е ли редно да ме насърчаваш?
— Какъв фотограф? В „Блясък“? — изсмя се гърлено тя. — Или ще продължиш да работиш върху „Тъкан“?
Наложи се да спрат, докато тя се смееше, превита одве, стиснала ръката му за опора.
— Фотосесия на чакъл! — Най-сетне смехът й секна, тя се изправи и го погледна сериозно. — Декстър, съжалявам, много съжалявам…
— Всъщност вече съм много по-добър.
— Знам. Прости ми. Наистина съжалявам.
Поеха отново.
— Трябва да го направиш, Декстър, ако го искаш.
Тя притисна ръката му с лакът, но той продължи да се цупи.
— Винаги сме ти казвали, че можеш да постигнеш всичко, стига да работиш усърдно.
— Беше само идея — мрачно отвърна Декстър. — Претеглям възможностите, това е.
— Е, надявам се, защото учителската професия е хубава, но не ти е призвание, нали? Да преподаваш песни на „Бийтълс“ на празноглави скандинавки?
— Усилна работа е, мамо. И е някаква отправна точка.
— Е, понякога се питам дали не прекаляваш с отправните точки.
Каза го, свела надолу глава, и забележката сякаш отскочи от плочника. Повървяха малко, преди той да проговори.
— Това пък какво означава?
— О, исках само да кажа… — Тя въздъхна и облегна глава върху рамото му. — Исках само да кажа, че все някога трябва да започнеш да живееш сериозно, това е. Млад си, здрав и изглеждаш достатъчно добре на приглушено осветление. Хората те харесват, умен си или поне достатъчно умен, не в академичния смисъл на думата, но разбираш нещата. И си късметлия. Декстър, голям късметлия, не те притискат грижи, не ти липсват средства. Но вече си зрял човек и някой ден нещата може да се променят, да не изглеждат толкова… — Тя се озърна и посочи малката живописна уличка, по която я водеше. — Толкова лъчезарни. Добре ще е да си подготвен за този момент. Да си натрупал опит.
Декстър се намръщи.
— В кариерата ли имаш предвид?
— Отчасти.
— Звучиш като татко.
— За бога, нима?
— Прилична професия, нещо, на което да разчиташ, нещо, което да ти осмисля живота…
— Не само тона, не само професия. Посока. Цел. Порив, амбиция. На твоята възраст исках да променя света.
Той изсумтя.
— И така се стигна до антикварния магазин.
Тя го сръга с лакът в ребрата.
— Това е сега, онова беше тогава. И недей да остроумничиш. — Улови го за ръката и те отново закрачиха бавно. — Искам да се гордея с теб. Искам да кажа… вече се гордея с теб и сестра ти, но… е, разбираш какво имам предвид. Милко съм подпийнала. Да сменим темата. Смятах да обсъдим и друго.
— Какво?
— О… късно е.
Вече бяха пред хотела — три звезди, спретнат, но непретенциозен. През матовата витрина виждаше баща си във фотьойла във фоайето. Опрял дългия си тънък крак в коляното, той държеше свития си на топка чорап и разглеждаше стъпалото си.