Но съзнанието й кръжи около предложението на Декстър. През дългото странно лято в Париж миналата година те договориха строги условия за съвместното си бъдеще — ако всъщност имаха бъдеще — и основното бе да не живеят заедно; самостоятелен личен живот, самостоятелни апартаменти, самостоятелни срещи с приятели. Обещаха си да се постараят да поддържат непрекъснато връзка и за си бъдат верни, разбира се, но не по традиционния начин. Никакво мотаене след брокери за недвижими имоти през почивните дни, никакви общи вечерни партита, никакви цветя за Свети Валентин, никакви начинания, създаващи атмосфера на уседнал живот и семейно ежедневие. И двамата бяха опитали и се бяха провалили.
Тя намираше замисъла им за съвършен, модерен, новаторски. Но се изискваха толкова усилия да се преструват, че не искат да живеят заедно, и напоследък стана очевидно, че някой неизбежно ще се предаде. Тя просто не очакваше този някой да е Декстър. Една тема оставаше необсъдена и сега изглежда се налагаше да я повдигне. Да поеме дълбоко дъх и да произнесе думата. Деца. Не, не „деца“, да не би да го уплаши, по-добре да използва единствено число. Иска да има дете.
Въпросът се е вмъквал в разговорите им — мимоходом и шеговито, и Декстър е отговарял уклончиво, че може би някой ден, когато отношенията им са по-изяснени. Но колко по-изяснени от това? Темата виси във въздуха и те току я досягат. Появява се всеки път, когато родителите й се обаждат, всеки път, когато с Декстър правят любов (по-рядко сега, отколкото през ненаситното парижко лято, но все пак достатъчно често). Държи я будна нощем. Понякога й се струва, че може да картографира живота си чрез среднощните си тревоги. Навремето на дневен ред бяха момчетата, после твърде дълго — парите, после кариерата, после връзката й с Йън, после непостоянството й. Сега е това. На трийсет и шест е, иска дете и ако той не е съгласен, най-добре да…
Какво? Да се разделят? Изглежда мелодраматично и позорно да постави такъв ултиматум и изпълнението на заплахата й се струва немислимо, поне засега. Но се зарича да повдигне темата още тази вечер. Не, не тази вечер, понеже Джасмин ще е там, но скоро. Скоро.
След разсеяната, пропиляна сутрин Ема излиза да поплува, порейки коридорите, но все така неспособна да прочисти ума си. После с влажна коса поема с велосипеда към апартамента на Декстър и сварва пред блока огромния, леко зловещ черен джип. Гангстерска кола, два силуета се мяркат зад предното стъкло, единият широкоплещест и нисък, а другият — висок и строен: Калъм и Силви, размахали ръце в поредната препирня. Ема ги чува още от отсрещния тротоар и когато приближава с колелото, вижда озъбеното лице на Калъм и Джасмин на задната седалка, вперила очи в книжка с картинки, за да се изолира от шума. Ема почуква по стъклото до Джасмин, вижда как тя вдига лице, усмихва се — миниатюрни бели зъбки в широка уста — и опъва колана, за да излезе.
Ема и Калъм си кимват през стъклото на джипа. Етикетът на изневярата, раздялата и развода напомня малко на игрално поле, но границата между съюзниците и враговете е ясно очертана и макар да го познава от почти двайсет години, Ема вече няма право да разговаря директно с него. От друга страна, с бившата съпруга Силви са установили привидно ведър и спокоен диалог, но неприязънта се стеле помежду им като лятна мараня.
— Съжалявам! — казва Силви и спуска дългите см крака върху тротоара. — Дребен спор относно количеството куфари, които носим.
— Екскурзиите понякога изнервят — безсмислено отвръща Ема.
Разкопчават колана на Джасмин и тя се втурва да прегърне Ема; притиска лице към врата й, увива слабичките си крачета около кръста й. Ема се усмихва малко смутено, сякаш да каже: „Какво да направя?“, и Силви се усмихва — толкова сковано и неестествено, сякаш е оформила мимиката с пръсти.
— Къде е татко? — пита Джасмин във врата на Ема.
— На работа е, скоро ще се върне.
Ема и Силви си разменят по още една усмивка.
— Как вървят нещата? — пита Силви. — С кафенето?
— Много добре, наистина много добре.
— Е, съжалявам, че няма да го видя. Изпрати му поздрави.
Мълчание. Калъм я пришпорва с ръмжене на двигател.