Вилата изобщо не изглеждаше като на снимките. Малка и мрачна, с мирис на необитаема постройка — освежител за въздух и мухлясали шкафове — запазила зимния полъх зад каменните си стени. Дори в горещите юлски дни оставаше влажна и студена.
Но това нямаше значение. Беше функционална, усамотена и дори през тесните прозорчета се разкриваше невероятен изглед към йоркширските морави. През повечето дни те се разхождаха и обикаляха крайбрежието, посещаваха старомодни морски курорти, които Ема помнеше от излетите като малка, прашни градчета, останали сякаш в 1976-а. Днес — на четвъртия ден от екскурзията — бяха във Файли и се разхождаха по широката алея с изглед към просторния плаж, все още сравнително безлюден във вторника преди началото на лятната ваканция.
— Виж там! На това място едно куче ухапа сестра ми.
— Интересно. Какво куче?
— О, съжалявам, отегчавам ли те?
— Само малко.
— Е, лоша работа. Чакат те още четири дни.
Предната вечер Ема бе планирала следобед да предприемат амбициозно изкачване до някакъв водопад, но след час размотаване из моравите и объркано взиране в топографската карта най-сетне се отказаха, полегнаха върху пожълтялата трева и задрямаха под слънчевите лъчи. Тя носеше определител за птици и огромен армейски бинокъл, тежък и огромен като дизелов двигател, който сега вдигна пред очите си.
— Виж, ей там! Мисля, че е блатар.
— Ммм…
— Погледни! Ето го!
— Не ме интересува. Спя.
— Как така не те интересува? Красив е.
— Твърде млад съм за любител орнитолог.
Ема се засмя.
— Ама че нелепо!
— Безкрайните разходки са достатъчно лош признак. Следващата стъпка е класическата музика.
— Твърде изискан за орнитолог.
— После градинарството, после ще започнеш да си купуваш джинси от „Маркс & Спенсър“, ще настояваш да се пренесем в провинцията. Ще се наричаме „скъпи“. Виждал съм го, Ем. Движим се по наклонена плоскост.
Тя се облегна на лакът, наведе се и го целуна.
— Припомни ми, моля те, защо приех да се омъжа за теб?
— Все още можем да го отменим.
— Ще ни върнат ли депозита?
— Не мисля.
— Добре — целуна го отново тя. — Ще поразмисля.
Сватбата беше насрочена за ноември — семпла, дискретна зимна церемония в общината, последвана от скромен обяд за близки приятели и роднини в любим местен ресторант. С уговорката, че не е точно сватба, а по-скоро повод за парти. Предвиждаха се светски обети, не твърде сантиментални, но все пак в писмена форма; представяха си смутено как се гледат в очите и съчиняват обещанията си един пред друг.
— Не може ли просто да използваме речта за пред бившата ти съпруга?
— Но ти ще се закълнеш да ми се подчиняваш, нали?
— Само ако в замяна се заречеш никога, никога да не се запалваш по голфа.
— И ще вземеш фамилията ми?
— Ема Мейхю. И по-зле би могло да бъде.
— Може да използваш тире.
— Морли-Мейхю. Звучи като село в Котсуолдс. „Имаме малка къщурка в околностите на Морли-Мейхю“.
Така се подготвяха за големия ден — нехайно, но същевременно с тайничко, дискретно въодушевление.
Тази седмица в Йоркшир беше последният им шанс за отдих преди скромния им дискретен голям ден. Ема гонеше срокове, а Декстър се притесняваше да остави кафенето цяла седмица, но поне успяха да се отбият у родителите на Ема — гостуване, което майка й възприе като кралска визита. На масата имаше салфетки вместо обичайното руло хартия, сладкиш със сметана и бутилка „Перие“ в хладилника. След края на връзката на дъщеря й с Йън Сю Морли изглеждаше така, сякаш никога вече нямаше да се влюби, но сега беше още по-заслепена от Декстър; флиртуваше със странен превзет глас като кокетен часовник с кукувичка. Декстър откликваше, както си му е редът, а останалите членове на семейство Морли се взираха мълчаливо в плочките на пода и се стараеха да не се разсмеят. Сю не обръщаше внимание; тя сякаш виждаше наяве отколешна мечта — дъщеря и наистина се омъжваше за принц Андрю.
Наблюдавайки го през погледа на близките си, Ема се гордееше с него. Той намигаше на Сю, държеше се по момчешки забавно с племенниците й, изглеждаше искрено заинтригуван от въдицата за шарани на баща й и от шансовете на „Манчестър Юнайтед“ да спечели Лигата. Само сестрата на Ема беше недоверчива към чара и прямотата му. Вече разведена и с две момчета, жлъчна и постоянно изтощена, Мериан не беше в настроение за нова сватба. Размениха по няколко думи, докато миеха чиниите.